Най-новите

Показват се публикациите с етикет история. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет история. Показване на всички публикации

събота, 27 ноември 2021 г.

Долу Ньойския диктат!

27 ноември е черна дата в нашата история, когато Родината ни е разпоокъсана и губи изконни свои земи от алчните си врагове - съседи. Нито ще го забравим, нито ще постим, нито ще се примирим...


Представителна група на Национален Сбор за Съпротива "Свети Георги Победоносец" заедно с Клуб "Родолюбие и Отечествознание" във възпоменателен нощен поход по улиците на София...


Целокупна България ще бъде обединена във всички свои земи, където е жив българският дух...

"Защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата."
Апостол Павел




"И светлинката в мрака свети и мракът не обзе я!"
Йоан 1:5




ВКЛЮЧИ СЕ В СЪПРОТИВАТА!
ДОЛУ ПЛАНДЕМИЯТА, СМЪРТ НА НОВИЯ СВЕТОВЕН РЕД!
СВОБОДА ЗА НАРОДА!
ЗА БЪЛГАРИЯ!



Присъедини се към воините на светлината! Свържете с нас:
 



четвъртък, 13 юни 2013 г.

10 юни 1977 г. или защо съм антикомунист

Баща ми Иван Илиев Долев на младини през 40 -те години беше легионер и се издигна до длъжността Окръжен водач на Съюза на Българските Национални Легиони за Пловдив. За свой заместник той избра Георги Андонов (баща на бившия Пловдивски областен управител Андон Андонов 1997-2001. Когато по-късно баща ми отиде да учи в школата за запасни офицери в Банкя, Жоро Андонов го замести на поста окръжен водач). Като завършва школата е произведен в офицерски чин и с взвода си е командирован в освободителния корпус в Егейска Македония. Там частта му е пратена да защитава от евентуален морски десант на англичаните крайбрежието на полуостров Халкидики, между втория и третия полуострови. След деветосептемврийския преврат частта му е изтеглена в София.
В столицата се опитват да го убият комунистите. В София го спира милиционерски патрул с явната цел да го арестува. При проверката на документите, обаче го спасява едно разминаване в имената. В гимназията той е носел името Иван Илиев Иванов. По-късно обаче си сменя името, като взема старото фамилно име на рода - Долеви. Така след гимназиалната диплома, всичките му документи са на името на Иван Илиев Долев. Точно това несъответствие в имената го спасява от ареста. Патрула счита, че се е заблудил и го пуска. Ако бяха се опитали да го арестуват, баща ми като офицер нямаше да се даде. Въоръжен с пистолет е щял да убие и двамата и кой знае как щяха да се развият събитията. После заминава на фронта и комунистите го изпускат от полезрението си. Участва във втората фаза на Отечествената война и в боевете край Драва и стига до чин подпоручик - ротен командир. Получава и орден за храброст. (При последния му арест на 10 юни 1977г. от Държавна сигурност му го иззеха. След 1991г. той го потърси в архивите на ДС, но орденът беше изчезнал в колекцията на някое ченге.)

След войната като фронтовак е имал право да следва каквато специалност избере без да държи приемен изпит. Записва се в Юридическия факултет и взима всички изпити за първи курс с отлични оценки. В София обаче участва в създаването на антикомунистическата организация Легионерски център І-ви (защото по-късно има и Легионерски център ІІ-ри), чиято цел е да свали с военен преврат комунистите от власт. Организацията е разкрита през 1946 г. Баща ми тогава 24 годишен излежава 10 годишна присъда до 1955, като пребивава във всички затвори на територията на страната. От 1955 г. е на свобода и се връща в родния си град Пловдив.

Работи като леяр в завод "Балкан". През 1958г. отново е арестуван във връзка с отшумяващите унгарски събития от 1956г. Изпратен е без съд и присъда в концлагера Белене, където престоява точно една година - до 1959г. Между другото там се запознава с бъдещия вицепрезидент Тодор Кавалджиев (1997-2001). След като е освободен се връща в Пловдив и се венчава с майка ми Мария Енева Долева.

Тя също е имала трудна съдба. Дъщеря е на един от най-богатите хора в квартал Каршияка в Пловдив - Еньо Николов Чакъров. Той е имал около 200 декара земя зад сегашната гара Филипово в Пловдив, две къщи и магазини, които е давал под наем. Старите Каршиякалии помнят жълтата триетажна къща на ъгъла на "Карловска" и сегашния булевард "България" в чийто партер е била известната тогава аптека на бай Саркис. Дядо Еньо е бил общински съветник в градската управа от БРСДП -(ш.с.). Умира млад, малко след съпругата си и оставят три деца сирачета. Майка ми се омъжва за преуспяващия млад адвокат Минко Вълканов, чийто баща е известния пловдивски лекар - д-р Иван Вълканов. От този брак тя има две деца Иво и Майя. След 9.09.1944 г. Минко се включва в протестна подписка срещу ареста на д-р Кръстьо Пастухов от комунистите. (По една случайност баща ми е в съседна килия, когато комунистите убиват д-р Пастухов в Сливенския затвор. Някакво циганче криминален затворник го удушва по поръчка на управата. Баща ми беше казал името на убиеца, но така и не го запомних. След това комунистите убиват и циганчето за да не проговори.) За назидание комунистите лишават от адвокатски права всички юристи включили се в подписката срещу ареста на д-р Пастухов. Това е така нареченото "съкращение" на адвокатите от съответните адвокатски колегии. Така Минко Вълканов като "съкратен" адвокат остава без препитание и скоро след това се поболява от сърдечен порок. Умира през 1954г. и оставя майка ми сама с две деца. Междувременно комунистите й отнемат всички имоти, които е наследила от баща си и мъжа си вкл. вилата в с. Бойково, магазините и земята й. Останала без препитание тя става продавачка в един магазин на Главната, където се запознава и с баща ми. След сватбата им, се раждам като първото им и единствено дете на 5 юли 1962 г. в къщата в Капана на ул. "Йоаким Груев №: 15. През 1969 г. се преместихме да живеем в бащината къща на майка ми в "Каршияка", защото двете й деца от първия брак се ожениха и старата къша отесня. През 1977 г. къщата заедно с целия квартал я събориха и на тяхно място построиха един огромен блок за Строителни войски известен като блока с кръглите балкони или блока на Корекома. В началото в него щеше да вземе апартамент Дража Вълчева - тогава първи секретар на ОК на БКП, но впоследствие се отказа. Като собственици на съборената къща на дядо Еньо получихме апартамент в блока.
На 10 юни 1977 г. рано сутринта в новия ни току-що построен апартамент нахлуха десетина служители на Държавна сигурност с двама свидетели (така наречените поемни лица - обикновено ОФ или БКП активисти.) Арестуваха баща ми, а те извършиха обиск в жилището. Взеха някои негови писания и колкото и да е смешно екземпляр на чешкия вестник “Литерарние листи” от 1968 г. в който бяха публикувани прословутите “2 000 думи”. Тогава бях петнадесетгодишен хлапак, но ми направи впечатление, че ченгетата не знаеха какво точно търсят. Имаха надлежна прокурорска заповед за ареста и обиск, но видимо търсеха каквото и да е за да се захванат за нещо. Даже един от тях намери моята колекция от стари ордени, пагони и кокарди от царската армия, някои от които бяха от личната униформа на баща ми и зарадван извика началника. “Другарю полковник - вижте царски ордени - пазят се, съхраняват се.” Аз се изхилих по тинейджърски гадно и казах “Ордени, медали - безобидни неща! Не са пушки и пистолети.”

Намерилия ги злобно ме изгледа и отвърна с назидателен тон: “Безобидни за теб или за тези които са те учили така!” При получилата се конфузна ситуация полковникът, който явно имаше повече ум в главата си отсече с полуусмивка: “Остави ги на момчето да ги пази за по-добри времена”. Помислих си смътно, че тези “по-добри времена” неизбежно ще дойдат и тогава ще върна жеста на полковника. Даже мислех да му кажа нещо от сорта “Благодаря, ще Ви имам предвид, когато се наложи след време!” но не посмях.

Тъй като в апартамента нищо не се откри ченгетата решиха, че може би антидържавен инвентар ще открият в избата и в старата ни къща, намираща се на сто метра от блока от която не бяхме свършили пренасянето на багажа в новото си жилище. С двама от тях слязохме първо в избата на блока, която аз им отключих. Там попаднаха на едно детско телеграфно апаратче работещо с батерии. Казваше се “Зорка” - съветско производство и се продаваше за 4.50 лв. в магазините на “Млад техник”. Ако се свържеха две такива с три кабела на разстояние до 150 метра можеше да работи като истински телеграф. Единият рапон се заинтересува и попита какво е това. На акъла си казах, че разузнавач като него трябва да разбере от пръв поглед (поне такива компетентни ги показваха по телевизията), но все пак му обясних. Другият глупак попита дали може да предава до Гърция. Казах му, че не съм пробвал, но ако някой ми опъне жиците през Родопите дотам непременно ще опитам. Те загубиха интерес. Може би си представиха как шефовете им ги карат с макара с кабел на гърба да тичат като свързочници от Пловдив до Смолян за да направят следствен експеримент.

След това отидохме и до старата къща. По пътя единия нещастник ме попита дали не съм забелязал баща ми да прави нещо незаконно. Казах му, че не съм забелязал, но и че не знам законите. Те решиха, че разговорите с мен са безпредметни.
В старата ни къща нямаше почти нищо. Те обаче забелязаха капака за избата и се зарадваха. Попитаха дали има нещо вътре. Аз садистично им обясних, че там само баща ми е влизал и не знам. Това ги зарадва и единия вдигна капака, а другия се опита с красивия си костюм и вратовръзка да се спусне по прашасалата и покрита с паяжини стълба. Нямаше ток и той направя няколко неуверени крачки в тъмното. За мое най-голямо съжаление се усети и се върна разочарован. В избата от години имаше спукана водопроводна тръба и подът беше само кал и вода. Представях си как ченгето стъпва с лъскавите си обувки и ... (го поглъща блатото с бълбукане. Той крещи, другия го хваща за ръката да го изтегли и онзи го повлича. Двамата потъват задружно, над главите им се затваря тинята, а аз с чувство на добре свършена работа затварям капака на избата и потривам ръце. Това беше от един английски филм) ... изругава, за окаляната си обувка и се дръпна рязко нагоре. (това беше реалността). Върнахме се в апартамента, те направиха опис на иззетите вещи, майка ми се подписа и те си тръгнаха.
Тогава разбрах две неща. Първо, че властта те набеждава за виновен и те арестува, а след това търси какво си направил и с какво точно да го докаже. Второто, което разбрах бе, че в прословутата Държавна сигурност работят пълни леваци. Като им гледах нескопосаните въпроси и методи на търсене ги съжалих. При едно от свижданията с баща ми в ареста на следствената служба на ул. “Развигор” N: 1 в София той успя да каже на майка ми (нямаха ли телевизионни камери и записващи устройства в стаята за свиждания?) къде е скрил “опасните” си ръкописи. При обиска не ги бяха намерили. В направения от него дрешник в моята стая в един от шкафовете се вдигаше подовата дъска 50х50 см и под нея в 6 зелени пластмасови водопроводни тръби бяха навити листове хартия. При пръв поглед в недовършения дрешник личеше, че всички подови дъски се вдигат, тъй като дори не бяха заковани. Нещо повече - бяха с различен цвят и размери и не пасваха. Поне на филмите царската жандармерия и полиция първо търсеха под подовете. Както и да е, с майка ми изгорихме ръкописите в които баща ми пишеше за принципите на демократичното управление и охулваше комунистическия тоталитаризъм. Сега вече не можеха да докажат, че е враг на системата. Това обаче не им и трябваше. Те си го знаеха и не се стремяха да доказват. Тогава в България се наказваше, не защото правиш нещо против комунизма, а защото си си го помислил. (На запад върху този аспект на тоталитаризма беше обърнала внимание Хана Арендт, но гражданите на Западните страни не можеха да го осмислят.)
Няколко дена преди ареста баща ми беше разказал на майка ми един сън. “Звъни се на звънеца в новия апартамент. Той става, отива до входната врата и поглежда през шпионката. Вижда група хора с тъмни дрехи. Отваря вратата и един от тях с пистолет го прострелва в крака.” После се събужда. Майка ми казваше, че наистина описанието на групата от съня отговаря на групата ченгета, които на 10 юни дойдоха.
А защо всъщност беше ареста, сами предположихме. Когато купихме апартамента и се нанасяхме в него, между хола и трапезарията имаше една малка преградна стеничка около метър широка. Баща ми и майка ми решиха да я премахнат за да се получи просторно помещение от двете стаи. Когато една събота с леля ми и съпруга й - художника Атанас Пацев и други приятелски семейства с майка ми отидохме за уикенда на планина, баща ми остана и сам събори стената. Когато се върнахме беше пребледнял и разстроен. Показа ни две миниатюрни микрофончета с големина около 6 см в диаметър монтирани в най-долния ред тухли, замаскирани в специално издълбани гнезда с гипс и свързани с кабели отиващи към стената. Той ги беше изскубнал. Кабелчетата бяха останали в дупката в пода от съборената стена. Баща ми нареди отгоре паркет. Значи някой е искал да ни подслушва в жилището ни цял живот, и децата ни и внуците ни също. Разпитахме братовчедка ми Виолина. Те с мъжа й бяха купили горния над нас апартамент. Бяха дали една бутилка ракия подкуп на офицера (блока се строеше от Строителни войски) и той изпрати една събота войничета да съборят същата стена в техния апартамент малко преди приемателната комисия. Подразбрахме, че циганчетата - войници са събаряли стената до половината, след това офицера ги отпратил, защото дошли едни цивилни хора, които продължили. На другия ден стената я нямало. Следователно и в други апартаменти беше възможно да има микрофони, а защо не и във всички апартаменти. Освен хора като баща ми в блока щяха да живеят и партийни секретари, учители, офицери от Строителни войски. Не беше лошо държавата да знае какво говорят и мислят всички те.

Припомнихме си още един детайл. За да включат блока в телефонната мрежа, от пощата ни накараха сами да си изкопаем канала за полагане на кабела. Пощата е на 20 м от блока. Когато баща ми организира доброволци от съседите да копаят, той отива при отговорника за новото строителство в пощата за да уточни трасето на канала. Когато чува, за какво пита, колежката на отговорника се изпуска “Другарю началник, нали онзи ден блока го включихме?” Баща ми казва: “Как като не сме изкопали канала за кабела”. Началника казва на колежката си да мълчи, тя смрънква нещо от сорта “А, другия блок беше”, и излиза от стаята. Едва след като изкопа микрофончетата баща ми се сети за този разговор.
Развинтената ми фантазия веднага си представи как в целия блок, във всички апартаменти има микрофони, които по кабелчетата отиват до пощата, откъдето стигат до милицията (нашето Трето районно управление на МВР беше на 300 метра от пощата), където в специални стая стоят хора със слушалки на главата и подслушват периодично определени апартаменти и включват магнетофоните при нещо по-интересно. А дали нямаше микрофони и в спалните? А защо това да не беше принцип при строежа на всички нови блокове? Всеки апартамент, блок, жилищен комплекс екипиран, в милицията стаи с хиляди превключватели надлежно надписани - апартамент 71 етаж VII вх. “Б” блок 126 ж.к. “Тракия”. Щрак и слушаме дали другарят Иванов не казва на гостите или жена си новия виц против другаря Живков? Ако трябва и ще го запишем на лента и утре ще му го пуснем. Може би не сега, но след година - две или десет. Ако не на него, на сина му на внуците му. Да видим дали тогава ще отричат, че са “врагове на народа” пардон на партията и държавата или лично на другаря Живков. Хубава идея.
Бедни ми Джордж Оруел в “1984” г. си го предсказал с телеекраните в жилищата, но през 1977 г. БКП и държавата нямаха тези технически средства и поставяха само микрофончета, но не и камери в апартаментите. И през 1984 г. проверих, но още нямаха пари за камери. Май си избързал с книгата си, трябваше да я наречеш “2004”, но пък комунизма рухна през 1989 г. Жалко!
Една вечер в края на юни на вратата се позвъни и един добродушен служител на ДС каза доброжелателно на майка ми, че в София ни разрешават свиждане с баща ми. Следствието вече било приключило и трябва да се разберем за адвокат за процеса. “Така, че вземете детето и идете” - завърши той.

На мен това определено не ми хареса. Бях изгледал мого криминални и шпионски филми, но не можех и да пропусна среща с баща си. Затова когато тръгвахме за София заложих три капанчета. В хола и трапезарията можеше да се влезе от три врати и отделно от балкона, който беше свързан с друг балкон и оттам с кухнята. На горния ръб на вратата на трапезарията закрепих изгоряла електрическа крушка. Първо мислех да поставя еднокилограмово желязо, но се отказах. В крайна сметка защо да убивам? Грешката ми беше, че не маркирах крушката. Но другите две капанчета бяха успешни. Излизайки през входната врата зад нея поставих една картонена кутийка от лекарство на определено място върху мозайката, където имаше едно петно. Ако вратата се полуоткрехнеше и пъхнеш през нея само главата си, ще видиш кутийката, но не можеш да влезеш без вратата да я отмести. Разбира се на излизане можеш ди притвориш и да я поставиш пак там. Проблемът беше, че ако си ченге и влизаш, вратата ще я избута, а на излизане няма да знаеш къде точно да я поставиш. Освен това откъснах малко картонче, пробих дупка в центъра му и прокарах през дупката малко конче. Затваряйки входната врата, пъхнах картончето между нея и рамката на нивото на дръжката на бравата така, че да не се вижда при затворена врата като го придържах с кончето. След това изтеглих внимателно конеца и отвън нищо не личеше. Както и очаквах след два дена прекарани в София се върнахме и капанчетата бяха щракнали. Картончето беше поставено по-долу от дръжката на бравата стърчащо навън (не се бяха сетили за конец, а и нямаше как да улучат на каква височина на вратата да го поставят), а като полуоткрехнах вратата видях, че картонената кутийка не само не беше на петното на мозайката, а стоеше поне на 20 см от вратата. Явно вратата е била широко отворена.

За съжаление крушката стоеше жива и здрава над вратата на трапезарията. Като отворих вратата тя падна, но не се счупи. Явно или е била много здрава или са я подменили с нова, а аз не можах да позная моята ли и или друга. Не намерих и стъкълца от счупена крушка по пода. Тук се бях провалил. Чудех се за какво са влизали ченгетата тайно. Нали винаги можеха да си вземат заповед за обиск и пак да дойдат. Помислих, че са подхвърлили нещо, я позиви, я оръжие и ще дойдат на официален обиск на другия ден за да го “намерят”. Обърнахме наопаки целия апартамент с майка ми за да открием какво са ни подготвили, но нямаше нищо подозрително. При това търсехме по- професионално от ДС леваците. Накрая се сетихме да вдигнем паркета от мястото, където баща ми беше съборил стената между хола и трапезарията. И там нямаше нищо, но за мое най - голямо съжаление кабелчетата от микрофоните стърчащи 30 см от стената бяха акуратно отрязани. Разрових още малко паркет, дори подкопах стената за да открия дупката в която са влизали и направлението където отиват, но не открих нищо. Това провали плана ми, който бях измислил след свиждането в София. Да монтирам на двата кабела щепсел и да го включа в най-близкия контакт. Надявах се да им изгърми цялата подслушвателна инсталация, защото тя явно работеше с 3-9 волта прав ток, и нямаше да издържи на 220 V. Тук ме бяха изпреварили. Нещо по-лошо вече нямах доказателства, че изобщо в апартамента ни е имало подслушвателна уредба.

После проверих всички стаи в апартамента с микрофона на включен на запис касетофон като го движех покрай стените. Ако в тях имаше други включени микрофони би трябвало да се получи микрофония - и касетофона да отговори със специфичен писък. Но, или нямаше други микрофони, или просто не работеха. Копнах тук там стените, но безуспешно.
В крайна сметка откриването на микрофончетата докара на баща ми третото пребиваване в затвора от 1977 до 1980 г. Осъдиха го заедно с Васил Златаров, Стефан Вълков и Георги Гавазов, като ги обвиниха, че създали група за противодържавна агитация и пропаганда по чл. 108 и 109 от бившия Наказателен кодекс. Баща ми го включиха в групата главно заради това, че им разби подслушвателното устройство.

сряда, 12 юни 2013 г.

Третият път - ІІІ част

Комунистките красноречиво мълчаха, десебарката мислеше. Направо чувах как щрака мозъкът й. Тази трафаретна фраза съм я чел в десетки книги, но Бога ми, в момента мислех, че е вярна. И великият мъдрец Питагор е чувал музиката на небесните сфери. Накрая тя взе думата:
- Казах Ви, че ще попитам Иван Костов за всичко това. Виждаме се периодично.
- Аз десет години вече живея в Драгалевци и досега не съм го видял нито един път, при всичкото ми желание.. Едва ли и Вие ще го видите, макар и активистка на смешната му прокомунистическа партия.
- Не знам защо всички го мразите. Толкова злоба никога не съм виждала. Явно имате нечиста съвест всичките антикостовисти.
Този път ме ядоса. Преподавал съм психология, чел съм книгите на малоумния педераст Фройд -  при това повечето от смешните му творения  за чийто авторство се е съдил със съавтора и любовника си (или по-точно истинският им автор), бил съм в и политиката, и в администрацията, и в казармата, чел съм и ученикът и после враг на Фройд, Карл Густав Юнг и даже любимият на другаря Ленин - Густав Льобон с неговата "Психология на тълпата", а това е страхотна книга. Даже съм прилагал наученото, успешно бих казал. Дори не бих могъл да изброя всичко което съм чел, учил и правил за контрол на поведението и емоциите. Включително прекрасният наръчник "Как да излъжеш детектора на лъжата". И все пак при явна глупост, или несправедливост, или арогантно демонстриран идиотизъм направо издивявам от гняв. Понякога го приемам твърде лично при все, че не ме засяга пряко. Почервенях от ярост, но се опитах да говоря спокойно. Забивах думите като пирони в ковчег - бавно и с уважение към работата.
- Госпожо ще Ви го кажа в прав текст. Да, мразя Иван Костов.  Силно и от все сърце. Даже го презирам, като се замисля. Ненавиждам го, дори навремето, си мислех да го убия, за да спася България от този злодей. Жалко, че не го направих. Имах поне на два пъти възможност, мотив и средство, както знаете от тъпите американски криминални филми. Не знам дали изразявам достатъчно ясно мислите и чувствата си?
- Да прекрасно ги изразявате господин Долев - каза десебарката - продължете! Подигравка ли усещах в думите й, или провокация, или респект - другото име на страха? Не от друго, а от истината, която предстои да чуеш, а не си подготвен. Или обратното -  подсъзнателно си я подозирал, и със смес от нетърпение и нежелание я очакваш, като нещо непредотвратимо, но желано.
- И знаете ли защо го мразя, толкова?
- Не, Вие ми кажете.  Секцията беше замряла в очакване на развръзката. Добре, че нямаше избиратели. Взех си кафето в ръка и се заразхождах бавно напред - назад в класната стая. Така правех, когато съм нервен, или като мисля по важни проблеми, които трябва да реша, когато говоря по мобилния, или като диктувах навремето на секретарките си важни писма в кметския кабинет. Явно ми остана навикът.
- Бях кмет на район "Южен" в Пловдив от има няма два-три месеца. Мажоритарно избран на балотаж. През ноември 1995 г. Няма да забравя датата на балотажа - 8-ми ноември. Денят беше мрачен и облачен. В началото заваля дъжд, а на обяд премина в сняг.  Впрочем това беше най-дългата зима в Пловдив, която помня. Първи сняг на 8-ми ноември 1995г., а последният падна на 5 май 1996 г. Шест месеца зима, представяте ли си? Ужасно отвратителен и студен ден беше 8-ми ноември - денят на балотажа. Водех на първи тур само с две хиляди гласа разлика. Победата ми беше на кантар. Срещу мен беше една комунистка - известна и обичана в квартала. А аз неизвестен и непознат. И въпреки, че бях кандидат на една шестпартийна коалиция - СДС-ВМРО и четири малки десни партии, не бях сигурен в победата. Добре, че във ВМРО имаше секция на "старите" както им казвахме. Възрастни бежанци от Македония, повечето от тях бивши комунисти, но и патриоти - странна комбинация наистина. Преди винаги бяха гласували в червено. Но този път аз бях техният кандидат. Нашето момче - македонче. Дядо ми беше бежанец от Егейска Македония - село Загоричане, Костурско. Впрочем селото на Димитър Благоев, с когото сме рода, но не се гордея с този факт. Това е дълга тема. Сега селото е преименувано - Василиада, от окръга на града Кастория.  За това са виновни главно комунистите с безобразната им  предателска антинационална, просъветска, просръбска, прогръцка, слагаческа политика. Гледах изпитателно комунистките. Те слушаха мълчаливо и не смееха да възразят. Виждаха пламъчетата в очите ми.
- Та "червените" наши македонски преселници обърнаха работата на балотажа. Гласуваха за мен, а не за предателската Ви просъветска партия - БСП. Плюха на идеологията, защото кръвта им - яркочервената българска - арийска кръв проговори. А тя е по силна от всякакви идеологии и митологии, с които комунягите им бяха промивали мозъците половин век. Победата ми беше с по-малко от две хиляди гласа разлика, но беше честна и законна. Хората излязоха в отвратителното време и дадоха гласовете си за мен. И докато обикаляхме секциите по училищата в снежния и мразовит ден на балотажа, с колата на един приятел, и двама съратници от щаба ми, комунягите се  опитаха да ме убият. Бяхме паркирали пред училище "Константин Величков" и всички влязохме да видим застъпниците си. Обиколихме секциите, говорихме си с хората и после се качихме в колата. Моят приятел даде газ и в един момент, докарал до 80 км в час, в ужасното снежно време по плъзгавия асфалт усети, че лявото предно колело се разбалансира и е на път да се откачи. Как спряхме  в снежната киша по хлъзгавия асфалт, как не се откачи колелото, та да се преобърнем, и да се избием всички, не знам. Явно е Божията милост, която се явява спасителката ни. Слязохме и видяхме, че някой беше развил четирите гайки на колелото под таса наполовина. Достатъчно, та да се откачи при висока скорост и кишавото време. Но и моят приятел - шофьорът си беше виновен с тази идиотска скорост.  Извадихме кръстачката и завихме гайките. Потеглихме бавно и внимателно. Това ми беше за урок.... Както и да е отплеснах се,  друго щях да Ви кажа. Та станах кмет на района на 8-ми ноември 1995 г.  И през  януари ли беше, февруари ли, на 1996 г. кметът на Общината  Спас Гърневски ни вика на оперативка. Само петимата "наши" районни кмета.  Шестият - на район "Източен" не беше поканен, защото беше комунист. Влизаме в голямата зала на Община Пловдив на втория етаж и там депутатът Иван Костов. Още не беше никакъв - само водач на листата на пловдивските депутати. Жан Виденов беше премиер, Петко Царев - областен управител. Но Пловдив си беше синя крепост. И в един момент Иван Костов. Ако за другите колеги той беше в момента някаква икона, за мен не беше. Даже ми пречеше в изборите. Бях правил цяло лято  кампания в "Кичук Париж", за да ме изберат за кмет на района. Обиколих квартала със своите кандидат районни съветници, хора от щаба, приятели, помагачи и коалиционни партньори. И навсякъде се сблъсквах с омразата към бившия им, мажоритарно избран през 1990 г., в квартала депутат от ВНС - Иван Йорданов Костов. А влизахме във всяка кръчма и кафене, всеки магазин, всеки вход на блок, във всеки двор  и си говорехме с хората. Убеждавахме ги да гласуват за нас, раздавахме брошури и дипляни, плакати. Ходехме в парковете при седящите на пейките пенсионери или разхождащите се майки с бебешки колички и ги убеждавахме да гласуват за коалицията СДС-ВМРО и другите малки десни партии. И много пъти ми казваха случайни хора: "Иван Костов ни излъга". А беше още само 1995 г. ?!! Даже имах малък морален проблем. В разгара на изборната кампания правехме митинг на централния площад пред пощата. И там разбира се дойде да ни "подкрепи" Иван Костов и Надежда Михайлова, която от трибуната каза: "Във въздуха мирише на победа!". Та там една съкварталка ме запозна за пръв път с депутата Иван Костов. Ръкувахме се и от любезност му казах: "По Вашите стъпки в "Кичука" вървя господин Костов. Там Вие за пръв път пробихте преди пет години. Хората в квартала още Ви помнят". Мислех да добавя в последното изречение "... и обичат" или "...и уважават".. Но щеше да бъде груба лъжа. Не можеше да ми се обърне езикът чак толкова. Още не се бях научил да лъжа добре. По дяволите, това беше първата ми политическа кампания и бях само на 33 години. Но пък и възпитанието ми пречеше да бъда и искрен. А хората в квартала не обичаха Костов. При това - не знам защо, това си беше някаква интуитивна, нерационална нелюбов, още не беше омраза. Като ги питах, защо не го харесват, не можеха да ми дадат разумни аргументи. Но аз като се сблъсках с грубата политическа реалност, започнах да си задавам някои въпроси. Но нямах още отговорите. Те ми дойдоха по-късно.
Както се разхождах из класната стая с пластмасовата чашка в ръка се усетих, че съм изпил кафето. Осемте души от комисията пазеха гробно мълчание и захласнати ме слушаха. Имал съм такива моменти като учител, като администратор, и като политик. Случвало се е много пъти да овладея с думите си малка, средна, че и голяма аудитория. Най-голямата беше един огромен митинг пред катедралата "Свети Александър Невски" в зората на демокрацията през 1990 г. в София. Но тогава беше друго времето. Не знам дали другите хора са изпитвали някога същото усещане. Когато владееш аудиторията. Както владееш красива влюбена в теб жена преди сексуален акт. А тя те гледа захласнато и очаква следващия ти ход или дума безмълвно и с трепет. Една театрална актриса ми беше казала нещо подобно, че на сцената е усещала, как държи изцяло залата с триста души интелигентна публика. И с мълчанието си преди репликите е казвала много повече и е имала къде, къде по-силна връзка  с хората долу, отколкото с думите си. Една невидима сребърна нишка на разбирателството и съпричастието. Пак се отклоних.
Колегите мълчаха и ме гледаха. Усещах, че владея ситуацията. Можех да продължа да разказвам, можех да се разхождам мълчаливо, можех да направя каквато си искам простотия. Вниманието им беше мое. Бях ги спечелил не знам с какво. Заради любопитството им, с искреността си, с гневността ми, с бушуващите ми емоции и излъчване, напаснали се на техните емоционални вълни. Все ми беше едно, бях свикнал. В такива случаи правех проверка доколко владея ситуацията. Попитах ги: 
- Докъде бях стигнал, че се замислих и се отплеснах, както винаги. - Лъжех, отлично знаех къде спрях, и какво щях да продължа да им казвам. Просто ги проверявах. Доколко са мои духом. Повечето се огледаха учудено. Много внимателно ме слушаха, но не си спомняха нищо от думите ми. Работеше емоцията, а не разумът, подсъзнанието, а не съзнанието. (Има дебели книги по този въпрос. Например "Утрото на маговете". Там е обяснен феноменът Хитлер.) Това беше показателно. Депесарката обаче се обади, за пръв път през деня:
- До оперативката с Иван Костов в  залата на Общината,  или до митинга на площада. Не знам откъде ще продължите. 
Изгледах я, тази явно беше извън схемата. Трябваше да й обясня нещо за Ахмед Доган явно, за да я подставя на мястото й, в тълпата на площада, а аз да си остана на трибуната.
- Да, та да се върна на оперативката. Сядаме петимата районни кметове, кмета на Общината Гърневски, шефа на Общинския съвет Красимир Обретенов и другарят политкомисар Иван Костов, който повтарям, беше никакъв. И Гърневски с едно кратко встъпление му дава думата на другаря Иван Костов. И тоя като започна:
- Ето, господа кметове вече сте избрани. Това е една голяма победа за Пловдив и демокрацията... Сега ще трябва да бъдем умни... Да пазим победата... Ще трябва да слушате  кмета на града Гърневски. Ще съгласувате всяко свое действие с него. Ще бъдете един екип. Да няма никакви самоинициативи... За всичко ще го питате... Ще назначите хора в своите районни администрации, които той Ви каже и са съгласувани с Координационния съвет на СДС. Никакви еднолични решения.... Трябват ни верни хора...
Може и да не са много подготвени, но да са верни...
Започнах отново да крача нервно из стаята под влияние на спомените: 
- Вие разбирате ли, аз съм избран мажоритарно от хората в квартала, и избирателите ми очакват компетентно, професионално и честно управление. Заложил съм родовото си име. А тоя калъф, който беше никакъв, някакъв си тъп депутат, избран от нас, да защитава нашите Пловдивски и национални интереси, да ми обяснява на мен - кмета на района, да съгласувам всичките си действия, и да питам кмета Гърневски, какво да правя. Тоя същия Гърневски, който си нямаше хал-хабер от община, администрация и управление. И в предизборната кампания, аз му казвах кога да говори и кога да мълчи и отговарях вместо него на компетентните въпроси за управлението на по-интелигентната публика. И да назнача в администрацията, която дава лицето, гарантира провала или успеха на управлението, случайни хора, определени от някакъв си партиен некомпетентен орган като КС на СДС. Или по-точно посочени от Гърневски, по незнайно какви критерии. Може би зето-шуре-баджанакистки, както пишеше бая Захария Стоянов. Та това е подмяна на институциите! Това е заговор срещу демокрацията! Аз бях мажоритарно избран и отговарях за обещанията си пред квартала. И ми трябваше компетентна и честна администрация. А не партийни мекерета и послушковци, с каквито бяха пълни всички партии. Побеснях! Опитах се да се овладея. Взех думата и започнах много деликатно:
- Скъпи приятели и съмишленици, уважаеми г-н Костов. Благодаря за съветите Ви. Ние всички тук сме в един окоп във войната срещу комунистите. Спечелихме битката за Пловдив, но войната за освобождението на България предстои. Трябва да съборим комунистите и да махнем Жан Виденов. Но затова трябва да сме умни и компетентни. Не искам да Ви обиждам, но на тази маса не виждам никой, който да разбира от общинско управление и администрация, колкото мен. (При тези думи Иван Костов стана виолетов, но мълчеше намръщен, защото беше вярно.) И това е лошо. Аз досега работех в една синя община - "Родопи". Тръгнах от главен специалист и стигнах до началник управление. Но я загубихме от глупост и некадърност. Сега там управлява БСП. Взеха изборите с огромна разлика. И за това сме виновни ние - десните. Не искам това да се случи с Пловдив. Искам след четири години пак да сме ние тук. Но затова трябва компетентна, подчертавам, компетентна администрация. Не партийни кадри, не "наши хора", не роднини и познати, така правеха комунистите. Трябват ни млади, образовани и почтени хора, работещи за обществените интереси. Ще ги търсим с конкурс и по образование, отговарящо на длъжността. Да, ако има такива от нашите активисти, добре. Ако няма - външни хора, били те и безпартийни. Или дори и комунисти, ако спазват законите. Защото провалът на управлението идва от некадърната, партийно обвързана администрация. Това трябва да избегнем. Нашите предизборни обещания ще се изпълнят само от умни и грамотни хора. Това трябва да направим!
Гърневски и колегите районни кметове бяха онемяли. Някакъв си хлапак, дори не от СДС, а коалиционен партньор, случайно станал кмет, да им натяква колко са некомпетентни и да дава акъл на самото "слънце" - Иван Костов.
Иван Костов мълчеше и мислеше напрегнато какво да отговори. Такава дързост едва ли беше виждал. При това бях любезен и възпитан. Накрая, сменяйки виолетовия с морав цвят на бузите си, започна да ми отговаря. Бавно и внимателно. Като че ли стъпваше на прогнили дъски и внимаваше да не пропадне. 
- Господин кмете, всички искаме това.






.

събота, 25 май 2013 г.

Реквием за Иван Костов

“Сигурен съм, че макар да считате, че е несправедливо, съм превърнат в гръмоотвод на злобата и ненавистта в българското общество и политика. Че съм станал последното оправдание на негодниците, некадърниците и просто на тези, които не искат да носят отговорност за каквото и да е било. Сигурен съм, че няма да се превърнете в най-голямото разочарование на живота ми като си оставите каруцата в калта”, обръща се Командира към последователите си."


Така Иван Костов се раздели с политиката след загубата на парламентарните избори на 12 май 2013 г. Най-после! Отдавна очаквано, но когато го направи вече никой не се интересуваше от това.
Нямаше да се занимавам с този политически труп, ако не беше наглата му фраза: "Сигурен съм, че макар да считате, че е несправедливо, съм превърнат в гръмоотвод на злобата и ненавистта в българското общество и политика. Че съм станал последното оправдание на негодниците, некадърниците и просто на тези, които не искат да носят отговорност за каквото и да е било." Ако второто изречение е към съпартийците му, които правилно са поставили въпроса, че лидерството на Иван Костов ги дърпа като чугунена тежест към дъното, то те са явно умни хора, макар, че това са си техни вътрешнопартийни работи. Друг е въпросът, кой нормален, интелигентен и честен, дясно мислещ антикомунист е бил в костовисткото СДС и после в ДСБ. Защото там такива нямаше. Там имаше Мартин Заимовци и Прошко Прошковци.  Асен Аговци и Добрин Митевци,  Христо Бисеровци и Евгений Бакърджиевци, Йордан Цоневци и Иван Чомаковци и хиляди подобни на тях. По време на управлението на Костов той толерираше и издигаше такива като Лиляна Павлова и много други подобни "десни". Но за сметка на това не направи нито един антикомунистически акт. Бившият президент Петър Стоянов наскоро каза нещо вярно за Костов. Но твърде, късно, твърде половинчато и вече безмислено. Да го беше казал, като беше президент. И не само да го беше казал, да беше взел в свои ръце управлението, и да беше изритал Костов, като го е знаел какъв е, и го е виждал какво прави. А че Иван Костов е най-мразеният политик в България след Ахмед Доган и преди Бойко Борисов е безспорен факт. 
Задавал съм на стотици хора въпросът, защо го мразят. Отговорите бяха главно два: "Окраде България!" и второто "Разсипа дясното". Задавал съм и на себе си същия въпрос - защо го мразя? По-скоро го презирам. Някои твърдят, че мразиш онзи от когото се страхуваш. Не е вярно. Омразата е лошо чувство, но тя в повечето случаи е производна от гнева, а не от страха. Особено от справедливият гняв. Никога не съм се страхувал от този демон, дори като беше министър-председател и цялата власт беше в ръцете му. 
В разгара на "зрелия костовизъм" бях на една среща на районните кметове от СДС от София, Варна и Пловдив в Министерския съвет с премиера Костов и вицепремиера Бакърджиев. Поводът беше едно протестно писмо, което бяхме написали трима от районните кметове в Пловдив до Иван Костов срещу Спас Гърневски - тогава кмет на Общината. Иван Костов веднага събра всички районни кметове да "затяга гайките". Два часа стоях в залата на Министерския съвет и слушах удивителни работи от устата на "антикомунист № 1" и заместника му Бакърджиев. Но това заслужава отделно писание. Върнах се като болен в Пловдив.  Приятелите във ВМРО не можеха да ме познаят. Аз им казах само, че съм ужасен от това, което ни готви режимът на Иван Костов.  България бавно си отива при такова диктаторско управление, каквото вече беше почти направено и ако Костов повтори мандата си и доизгради необолшевишкия си режим, народът ни ще загине. Тогава се затворих в няколко поредни съботни и неделни дни в кметския си кабинет и написах "Трактат за българското управление" в което разобличих режима на Костов и го качих в интернет през август 1998 г. А тогава бях кмет на район "Южен" в Пловдив избран от ВМРО в коалицията със СДС. Започнах  битката с костовисткия "путинизъм", не само с перото, но и с меча. Оглавих "анти-костов" вълната. Поведох дясната националистическа и антикомунистическа организация ВМРО в Пловдив, чийто председател на регионалния комитет бях, в неравностойна битка през 1999 г. на местните избори. Въпреки, че върху нас се стовари цялата мощ на държавата ние пробихме двупартийния модел СДС - БСП в Пловдив и вкарахме шест съветника в Общинския съвет. Станахме третата политическа сила в града.  През 2003 г. ВМРО вече без мен (защото се преместих в София) отново вкара съветници и Славчо Атанасов стана кмет на район Тракия. А през 2007 г. той спечели кметската надпревара и беше избран с 56% на първи тур за кмет на града. Тоест ВМРО нанесе първият удар по костовисткия режим след което Царят с НДСВ през 2001 г. го довърши със замах. Така че, никога не ме е било страх от този зъл корумпиран диктатор. 
От 2001 г. се случи така, че се преместих да живея в Драгалевци. За щастие на два километра по-нагоре и по-нависоко от Иван Костов в посока към Бояна. Десет години живях там и нито един път не го видях в квартала, нито в Църквата, нито в Драгалевския манастир, нито в магазините, нито в заведенията. Не видях един човек там, който да го обича и уважава. Да, признаваха, че оправил училището и отчасти пътя през мандата си на премиер, но само това. Един единствен път жена ми го беше видяла спрял с депутатската си служебна кола до един магазин за дървени изделия на долното площадче на квартала. Според нея, защото бил приятел със собственика. Веднага хукнах натам за да го видя в очите този "антикомунист", но той вече се беше прибрал в дома си. Ако го бях заварил, щях да си поприказвам с него. И ако не ми отговореше на някои въпроси щях да му забия един в черната физиономия право в устата с виолетовите му венци. Въпреки охраната му. Имам опит с такива като него в казармата. Бях младши сержант в "же-пе войски" и командвах точно същите такива тъмни субекти с черна кожа и виолетови  венци. Но никой от моите войници не стана премиер. Работят си в "чистотата" или лежат по затворите за кокошкарски кражби и до ден днешен. 
С една дума Костов живееше като затворник в къщата си в собствения си квартал. Даже от време на време го съжалявах. 
  
(следва откъс от книгата "Силите на светлината срещу слугите на сатаната")
  

"Третият път"

През 2005 г при извънредните кметски избори бях заместник-председател на Секционна Избирателна Комисия в 36-то училище "Максим Горки" в София. Председател беше един много културен и ерудиран доктор от Военна медицинска академия  от "Атака". Оказа, се че и той бил в политиката, даже един мандат е бил депутат от друга партия.  Беше посещавал Индия и дори ходил при Сатия Сай Баба. Даже той му материализирал от въздуха един зрял банан. Обикновено той материализираше часовници "Ролекс" и ги подаряваше на гостите си, но в случая беше направил по-трудното - реален плод. Доктора го опитал, истински бил, дори си взел обелките за спомен. Опитал се да анализира чудото, но нямаше логично обяснение. 
Разговорихме се за национализма и дясното. Стана дума разбира се и за Иван Костов. Питах го вярно ли е, че е бил болен от левкемия и е щял да умре както пишеха във вестниците през 1998-99 г. И че точно във ВМА са го излекували. Той ми отговори: "Това не се лекува. Да, беше си отишъл. На смъртно легло и положението му беше неспасяемо. Медицината не може да помогне в неговия случай."
- Добре, а как тогава оцеля и продължи да убива българския народ в услуга на комунистите?
- Имаше една много известна и успешна екстрасенска и  лечителка. Отиде при нея. Тя го спаси. Той й даде 15 000 долара за благодарност.

- Вие познавате ли я?
- Да, аз редовно пращах при нея неизлечимо болни, на които медицината не може да помогне. Някои от тях тя връщаше от оня свят. Даровита жена. Но тогава и се скарах. Казах й, че е спасила един демон, който съсипа българския народ и тя носи вината за това споделена с него. (за първи път чух това определение за Иван Костов от този лекар и старателно го запомних.) Че е променила съдбата на България към лошо. Че е предизвикала гнева на висшите сили.
- А тя?
- Тя не разбираше какво е направила. Беше аполитична. Но после знаеш ли какво стана? Дъщеря й загина при особено трагични обстоятелства. И тя не можа да я спаси.
- От какво загина?
- От левкемия. Върна й се злото, което причини на българския народ. Поврага й 15-те хиляди долара. Струват ли колкото живота на дъщеря й? Направеното зло се връща като бумеранг към създателя му.
Замислих се. (Баща ми ми беше разказвал една подобна случка. В началото на демокрацията през 90-те години политически активисти от СДС и от БСП главно пенсионери се събираха в градската градина на пейките около фонтана на Арнолдо Цоки (който впрочем плаче за  реставрация) и водеха люти политически спорове. И един ден баща ми там присъства на следния дебат. Един свещеник  се хвалел на седесарите, че навремето спасил живота на някакъв комуняга, като го укрил в олтара на църквата. Жандармеристите не влезли там, защото не предполагали такава скверност и си отишли. Баща ми му казал "Браво, осквернил си "Светая  светих" с присъствието на един безбожник и богохулник!"  Свещеникът спорел, че трябва да се помага на всяка заблудена овца от стадото. Друг един от слушателите се заинтересувал от селото в което става това и от името на спасения. Отецът му ги казал и другият задал уточняващ въпрос за биографията на комуниста. Като се убедил, че става дума за едно и също лице му казал: "Отче ти си спасил един убиец. Жандармерията го е търсила за убийство на полицай. А след 9-ти септември, тоя същия мръсник, само в моето село уби 73-ма души, включително и жени и деца. И околните села пропищяха от него. Така, че иди и се покай". Баща ми разказваше, че свещеникът се изчервил, веднага си тръгнал и повече не се явил на тези политически сбирки.)
- Добре, тя го е спасила и Бог я е наказал. А какво би станало, ако някой убиеше Иван Костов през 1998 г. примерно?
- Ти нали си православен? попита ме докторът - Не можем да вършим убийства. Кои сме ние да вземаме живот - даден от Създателя? Ами, че това нарушава Божествения план за човека и света.
- А връщането към живот на демон, съсипал страната си, не го ли нарушава?
Докторът помълча и започна да обяснява. А аз се върнах назад със седем години в 1998 - ма: "Пред вратата на залата в НДК имаше един костюмар с вид на типична горила. Толкова беше зализан и безличен в тъпия си сив костюм, че сякаш крещеше "Аз съм ченге!". Помислих, че ще претърсва влизащите. Не видях обаче рамков металотърсач монтиран на вратата. Всъщност залата беше наета, но може ли да се събира управленския елит на СДС и държавата в неохраняема зала на НДК? Забавих стъпки и се чудех дали горилата няма преносим металотърсач. (Такъв бях видял за пръв път на конгреса на ВМРО в Петрич през миналата 1997-ма година. С него ни проверяваха при влизане на вратата на читалището. Повечето делегати тогава оставихме пистолетите си в хотела, което никак не беше умно, но за щастие нямаше сакатлъци.) Може би горилата имаше такъв и щеше да проверява влизащите в залата. Преди мене влезе Евгени Бакърджиев. Не видях да го претърсват или проверяват с металотърсач, но все пак това беше вицепремиерът и членът на НИС на СДС. След него влязоха още двама непознати за мен. Охраната или някакви малоумници - активисти на синята партия? Изглеждаха толкова тъпи, че можеше да бъдат и едното и другото. Рискувах и прекрачих след тях. В най-лошия случай щеше да има следния диалог: 
- Имате ли оръжие?
- Естествено!
- Оставете го на пропуска!- Добре!" - и щях да го оставя. Можех да свърша работата и на излизане. Нали щяха да ми върнат „ютията”. Ще си я взема, след това ще седна на барчето в предверието на залата и ще го чакам да излезе.  След това ще тръгна уж за автограф. И като го доближа...

Стигнах до вратата. Попитах горилата небрежно: "Това ли е зала № 48?" - и извадих поканата.  
"Няма нужда - заповядайте"- каза зализаният. Не ми поиска нито паспорта, нито оръжието, нито поканата. Сигурно отвътре има други, които ще го свършат. 
Прекрачих смело и се озовах в просторна, но тъмна зала. Отвътре нямаше нито охрана, нито металотърсачи. Учудих се. 
Залата приличаше на правилен трапец. На наклонените му страни  бяха прозорците - доста големи витрини гледащи в посока към Софийският университет. Между тях беше малката основна стена с някакво тъпо пано. Пред нея беше разположена дълга маса покрита със син плат зад която вече заемаха места Христо Бисеров, Евгени Бакърджиев, Екатерина Михайлова. В десния й край беше катедрата с микрофона. Микрофони имаше и пред Евгени Бакърджиев и до него пред празния стол на който вероятно щеше да седне „командира”. Костов не беше влязъл, одеве го бях видял да говори с областния управител на Пловдив Андон Андонов в предверието. Към голямата основа на трапеца бяха разположени осем редици столове, групирани в три блока по двадесетина стола на ред. Значи общо имаше около 500 места. В залата вече влизаха тълпи от депутати, кметове, областни управители и министри - целият син елит. Учудих се като видях бившия кмет на Кричим, който не беше от СДС. Зад него крачеше депутата Методи Андреев. Той ме видя и дойде да се ръкува с мен. "Как си кмете? Да знаеш, че ние перущенлии сме по-големи войводи от вас „Вемероистите”! Впрочем какво правиш тук като не си от нашите?"
Като се позамислих той беше прав. Отговорих му нахално: "Покани ме Иван Костов, ако искаш иди го питай защо!" В това време въпросният вече си сядаше на централното място на масата. Отляво му беше Бакърджиев, отдясно Христо Бисеров. Значи това са заместник-командирите. Поне засега.
Методи се засмя нервно и тръгна да си сяда на мястото. Явно те си имаха някакви постоянни места. Огледах се дали не съм заел нечие чуждо място. Колкото и да се озъртах не видях никой от колегите районни кметове от Пловдив - нито Хаджипетров на „Централен”, нито Коста Костов на "Север", нито Панов на „Тракия”, нито моя бивш приятел д-р Генчев на „Западен”. Или бяха закъснели, или нямаше да дойдат или просто не ги виждах в трапаната. За сметка на това четири реда пред мен на първия ред на моя блок седнаха Спас Гърневски и Андон Андонов. Гърневски беше надянал слагаческата си усмивка и гледаше предано към Костов. Оня нямаше как да не го види - кметът на Пловдив явно нарочно беше седнал на първия ред на централния блок. И аз бях тук, но чак на петия изцяло празен ред и седях в левия край. Моите мотиви естествено бяха други...."
Докторът като че ли четеше мислите ми. 
- Не може да се извършва убийство!
- Докторе, знам отлично шестата Божия  заповед, но когато Родината ти загива, може би трябва да се направят някои жертви... Включително нарушение на Божиите заповеди...
- А защо не приемеш, че това е едно изпитание...
- Отлично го знам и съм го издържал. Иван Костов е жив и здрав до ден днешен... А, можеше да не е... Не мога да кажа същото за България.... Впрочем и аз да ти разкажа нещо за Иван Костов. Нарочно говорех малко по-високо. Стаята беше празна, нямаше нито един избирател във времето между  14.00 и 16.00 часа. Исках думите ми да ги чуят представителката на  ДСБ в СИК и разбира се - двете комунистки - едната беше леля на Иво Инджев. И следващата година на президентските избори попаднахме с нея в същата секция, но тогава умният доктор вече го нямаше, а аз бях станал председател на секцията. Тъкмо бяха уволнили Иво Инджев от ченгеджийската телевизия БТВ  (впрочем, продадена от лицето Иван Костов на долнопробния постови от УБО Красимир Гергов под фасадата на поредната телевизия на Рупърт Мърдок) и си говорехме с нея. Но за това по-нататък. Да се върнем на 2005 г. 
Докторът се заинтересува. Започнах да разказвам и забелязах, че всички в секцията наостриха уши.
 - Та, стана по време на местните избори през 1999 г.  Това беше вече времето на зрелия костовизъм. - Комунистките се усмихнаха доволно. Десебарката помръкна. Продължих садистично:
- То след всеки разцвет идва и загниването и смъртта. Така беше и с развитото социалистическо общество (РСО) Учих го в университета. Имам шестици на всички идеологически дисциплини. Тоест съм добре "идеологически подкован". Комунистките, възрастни - приятни и възпитани женици, се чудеха как да реагират.
- След него дойде катастрофата и дворцовия преврат на БКП срещу Тодор Живков на 9-ти ноември 1989 г." Комунистките  посърнаха. Десебарката - една достолепна дама реститутка се обнадежди. Едната комунистка възрази: "Промяната беше на 10-ти ноември!"
Това и чаках, усмихнах се - Да Ви обясня нещо скъпи госпожи.- натъртих на "госпожи". Аз съм историк и знам какво става под повърхността и зад кулисите.  - "Превратът", натъртих на думата - беше на 9-ти ноември, но го обявиха официално на 10-ти за да не се помрачава "светлата дата" 9-ти септември. Заради девятката, но това е една дълга нумерологична тема. Най-кървавата в нашата история дата впрочем.
Забавно ми беше да им гледам израженията на лицата. Как комунисти и десебари, че и седесарката изопваха лица при всеки обрат на мисълта ми. А аз бях едва в началото на садистичния си разказ. Режех ги бавно и мъчително на малки парченца. И не им оставях никакво поле за маневриране. Само докторът се усмихваше доволен.
- Та на местните избори през 1999 г., ВМРО излезе самостоятелно против шайките на СДС и БСП едновременно. Аз водех кампанията в Пловдив, но зад мен бяха цялата организация на ВМРО, националистическите партии БНРП и БНДП, други малки десни партии и левите "Защита" и още някои други - общо 14 организации - всички срещу диктатурата на Иван Костов. И както във всяка предизборна кампания търсехме истината за враговете, за да им я плиснем в лицето и отвратим от тях избирателите им. Сега на това му казват "компромат", но аз като историк им казвам "факти"...
- В случая имахме предимството във ВМРО да има цяла секция от шестдесетина бивши военни и полицаи, уволнени и съкратени в процеса на "реформите". А с нас беше и "Защита". Та бях в едно барче с част от предизборния щаб на "защитниците". Да съгласуваме действия. След като свърши деловата част, минахме на общи теми. Използвах момента и им казах:
- Господа офицери един важен въпрос. Повечето от Вас са летци. Кой може да ми каже нещо за Вашия колега Иван Костов?
Забелязах погледи пълни с недоумение. Продължих: - Никой от Вас ли не чете вестник "Капитал"? - Поясних им - Знаете ли, че премиерът, другарят Иван Костов е бил в школата за селскостопански авиатори в Кременчуг  -  Украйна в братския СССР?
- О, така ли неговата мама - изригна един бивш пилот - полковник от запаса.- Ние военните пилоти си давахме живота за армията и Родината и умирахме по на 40 години при катастрофи и разни аварии... А той, връзкарчето с партийни протекции в школата за селскостопански авиатори... - Изумлението му беше истинско. В Пловдив живеех до един военен квартал. Имаше няколко блока с офицери, един от тях само с авиатори. Там действително имаше  непрекъснато некролози на капитани, майори, полковници и дори генерали от авиацията по на 30 - 40 години. Бързо получаваха чинове и бързо ги погребваха. С "передовая"-та съветска авиационна техника. Наистина "летящи ковчези" имаше в тогавашната армия.   
- И какво г-н полковник - подтикнах го да разкаже.
- Знаеш ли, всички партикоси се бореха за селскостопанската авиация. Първо не си под пагон, второ си с безопасен самолет и  да аварира във въздуха, може да кацне лесно с планиране, трето - заплатата същата, че и по-висока и ред други предимства. А ние не си знаехме времето и семействата.  И ни скъсваха от учения и полети, а докато завършим пилотското - ставахме луди. А връзкарите се бутаха в Кременчуг. Само, че знаеш ли какво, там за да те приемат, се изискваше препоръка от Окръжния комитет на партията.
- Е  да, как няма да получи такава Иван Костов, нали майка му е била дъщеря на АБПФК - "ятак" на пиринския "партизански" отряд.  За да ги подразня, продължих с разясненията. 
- И, господа офицери, знаете моите десни убеждения - това "партизаните" и "ятаците" - признайте си, бяха съветски агенти и шпиони, вдигнали оръжие против Отечеството си. И, не разбирам какво имате против другаря - премиер Костов, че той е Ваш човек и работи за Вас комунягите... - пренавих пружината. Офицерите, макар и до един бивши комунисти, бяха честни и свястни хора. Изхвърлени от армията и полицията след "реформите", си бяха останали патриоти, макар и с ляв и просъветски уклон. Но любовта им към България ги доведе в "Защита" и после естествено в съюз с ВМРО. Това не пречеше да се шегуваме и да си правим груби политически закачки. Както и този път. Повечето от тях разбираха, че се шегувам и ги дразня нарочно, някои усещаха инстинктивно и истинността на думите ми, а други  скрито се дразнеха вътрешно. Но не го показваха. Един бивш полицай обаче вметна: 
- Абе, той май не е бил точно авиатор в Кременчуг. Едни години му се губят в Киев ли, в Москва ли.  А там имаше едни други по-специални школи.
Това ми и трябваше. И аз го знаех от едно друго място. Натиснах грубо с лоста.
- Какви точно школи г-н майор от ІІ-ро главно? Стрелях напосоки, но улучих. 
- Не бях от ІІ - ро главно, а от ІІІ -то, а то не беше главно. Беше си управление.
Показах се вещ по въпроса. - Имаш предвид военното контраразузнаване - ВКР, нали господин майор? А то верно си беше ІІІ-то управление на ДС? Както и ГлПУНА (Главно Политическо Управление на Народната Армия) - политотдела в който бяха ЗКПЧ-тата на армията се оказа отдел на ЦК на БКП? Нали!
- Браво бе момче, ти много знаеш!
- Нали съм историк. И ние десните поназнайваме това-онова за Вас комунистите. И в София като студент бях приятел с един колега, чийто баща беше генерал и работеше в отдел "Социална и национална сигурност" на ЦК на БКП.  Не шефа на отдела - генерал Велко Палин, друг беше, но няма значение, все едно няма да Ви го кажа. Така, че дай да си говорим като "комунист на комунист"...
- Знаехме си, че си наше момче - върна ми го тъпкано един капитан, който беше ЗКПЧ (заместник командир по политическата част) преди да го уволнят през 1990 г. Беше отказал да напусне БКП, тоест да се деполитизира. - Затова сме заедно в битката срещу Иван Костов. 
Аз не му останах длъжен. -  Не г-н капитан, заедно сме в битката срещу Вашия човек - подставения комунист Иван Костов, не за друго, а защото обичаме България. По-своему, но я обичаме. Аз като десен, Вие като леви, но Родината ни обединява. Дочух одобрителни възгласи.

сряда, 22 май 2013 г.

Защо не съм прочел "Винету"?

Откакто започна провалът на ГЕРБ (Глад Емиграция Разруха Безработица) един въпрос не ми дава мира.  Защо не съм чел "Винету"? Когато бившият премиер се хвалеше (и всички му ръкопляскаха на това, включително така наречените интелектуалци), че е прочел само тази една - единствена книга в живота си, аз получих сериозен комплекс за малоценност. 
Как така съм пропуснал точно тази книга? Да, филма съм го гледал, но да си призная не си  го спомням. Май Винету накрая го убиваха? Не помня, честно. Виж от "Едно време на запад" помня всичко. Особено фразите: "Докарахте ли ми кон?, Май сме забравили! Ха-ха-ха!", "Не, докарали сте два коня повече!" 
Опитах се да се самоанализирам, за да си разбера проблема. Обърнах се към прословутата фраза на Димитри Иванов по адрес на Иван Костов, че разликата между тях е "няколко вагона книги". Доколкото все пак другарят Иван Йорданович Костов е професор сега, преди е станал по каналния ред асистент по "Политикономия", после е бил в школа на ГРУ в Москва, всичко това предполага да  е прочел доста повече книги от Бойко Борисов. Като минимум 56-те тома на Владимир Илич Ленин, 47-те тома събрани съчинения на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, шестдесетината тома на другаря Живков (а той беше "написал доста повече книги отколкото е прочел") да не говорим за класиците в жанра - другаря Брежнев с трилогията "Малката земя", "Възраждане" и "Целина", също така тридесетината тома на другаря Благоев, и писанията на другаря Васил Коларов и Георги Димитров тоже, капиталните трудове на академик Жак Натан и академик Тодор Павлов, когото помня с основополагащата статия от 1950 г. в която разобличаваше изобретението "компютър" като вражеско оръжие насочено към света на социализма. То май после се оказа вярно, но това е друга  тема... 
Към всичко това трябва да добавя и другаря Сталин с "Въпросите на ленинизма" и разбира се "Кратката история на ВКП (б)". Сигурно и трудовете на Добри Терпешев, "Наръчника на агитатора" и т.н и т.н. А колко е чел в школата на ГРУ пък, не ти е работа. Малко светлина хвърлят книгите на Суворов (Владимир Резун) по въпроса. Чели са товарищите в школата, яко са чели и то каква литература...
Та значи Димитри Иванов не е съвсем прав. Другарят Костов е чел  и то доста. Мога да гарантирам, защото и мен в Софийския Университет ме караха да чета всичко това. При все, че не учих  икономика, а  "История и философия". И въпреки това имах изпити по "Политикономия". Даже два - "Политикономия на капитализма" и "Политикономия на социализма". Да Ви кажа, първата я разбирах отлично, но от втората ме заболя главата. Мъчех се да намеря разликите в политикономиите на капитализма и социализма  и май открих само една. Че при капитализма има "експлоатация на човек от човека",  а при социализма било обратното.  Та, Димитри Иванов или подценява другаря Костов или наистина е прочел много вагони книги. Представям си го в сравнение с Борисов. Тогава разликата набъбва с няколко кораба книги. 
Защото както и да го гледам и "направо и наобратно" "няколко вагона са си няколко вагона" и са повече от "една" пък била тя и "Винету". В смисъл, че "няколкото вагона книги"  спрямо  единия камион примерно на другаря Костов са доста по-малко съотношение от "няколкото вагона" спрямо едната на другаря Борисов. Тоест вагоните си остават вагони като количество, но като процент растат. 
Малко неясно го казах. Да го обясня по-просто, като Бойко Борисов на закрито партийно събрание на ГЕРБ в Пловдив. Може и на открито: "Защото той е прост и те са прости". Закритото или открито събрание няма да ги направи по-умни, нито него, нито съпартийците му. Виж закритото ще я закрие  простотията му отвън и ще я остави в тесен партиен кръг. Пък то май прихваща. "Подобното, подобно привлича."
Та да обясним съотношенията с един анекдот. Анекдот, а не виц. Ако не знаете разликата идете и се запишете в партия ГЕРБ. Там Ви е мястото. И не четете този текст.  Защото може да е вреден за Вашето здраве. Ток-виж  Ви предизвикал мозъчни гънки. Ако сте гербаджия, по душа и интелект.
На времето в древния Иран  родителите на един 35 годишен "момък" се сватосали с родителите на една 15 годишна девойка. Да, но прикрили възрастта на сина си и сгодили "децата" леко неправомерно спрямо тогавашните традиции. Обидените и излъгани родители на момичето се обърнали към съдията да развали годежа. Защото "дадена дума - хвърлен камък". Съдията ги събрал всички заедно и родители и "годеници" и  попитал родителите на момичето от какво се оплакват. А те казали, че ако възрастовата разлика на жениха и младоженката не била толкова голяма , а била примерно 2 към 1 (30 към 15) не биха протестирали срещу бъдещия брак, за който вече дали дума. Но 35 към 15 е повече от два пъти. 
Съдията дълго мислил и взел правилно решение: "Добре, щом Ви устройва възрастова разлика 2 към 1 така да бъде. Да не нарушаваме дадената дума за брак. И двете семейства ще чакате 5 години. И няма да давате децата си на други за брак. След пет години той ще бъде на 40, а тя на 20 години и условието Ви 2 към 1 ще е изпълнено. Отсъдих!" и ги пуснал да си ходят по живо по здраво.
От вагоните с книги на Димитри Иванов не ми изчезна комплексът "Винету". Дори ми стана по-лошо със съотношенията. Едното в числителя, към вагоните в знаменателя. 
И това ще го поясня. Има един елементарен тест да се провериш колко струваш. Правиш една дроб. В числителя слагаш единица. Винаги и при всички е единица. Това е какво представляваш. В знаменателя слагаш каквото искаш число, може и много голямо. То е каквото си мислиш, че представляваш. Борисов сигурно слага  милиарди. Делиш и получаваш какво си всъщност и как те виждат другите. И "направо и наобратно да го гледаш" това е положението.
Обърнах се към други авторитети. Сетих се за един легендарен равин в Ерец Израел, който през живота си бил прочел само една книга, но тя била "Тората". Ха сега де! И както и да го гледам и направо и наобратно "Тората" все пак е повече от "Винету". Най-малкото като обем, да не говоря по съдържание или смисъл. Остана ми успокоението, че съм я чел. Даже и повече  съм прочел,   защото съм чел "Библията", а тя е доста повече от "Тората". Това е "Тората"+ То от друга страна съм чел и "Зоар" и "Сефер Йецира",  и "Свещенния Коран" и католическия катехизис, и "Тибетското евангелие" и "Книгата на Енох" и някои от ръкописите на Кумран и какво ли още не, но пак се отплеснахме. Все пак не съм чел "Винету". Явно и с една книга или с книга + не става.
Успокоявах се, че вместо "Винету" съм чел Платон и Аристотел, Хераклит тъмни и Питагор,  Тома Аквински и  Еразъм Ротердамски, Николо Макиавели и Сун Дзъ, и Панчатантра, и Жан Жак Русо, и Рамаяна и Монтескьо, и Хегел и Шопенхауер, и Кант и Ницше,  и Макс Вебер и Адолф Хитлер, и Кафка и Бердяев, и Тофлър и Стивън Хокинг и Клаузевиц и Жуков и много други... Даже и Освалд Шпенглер и Арнълд Тойнби...
 Някъде бях чел в едно научно изследване, че в краткия си живот, всеки човек има  капацитет да изчете средно по 600 книги. Като си помисля, че навремето в училище със задължителната и препоръчителната литература давана за лятната ваканция, всяко българско дете като мен  си е си изпълнявало житейската норма само с българската и световната класика изучавана в школото... Значи спокойно можем да умрем. Как ли е минал в училище между капките доктора на физкултурните науки Борисов? 
Може би с препоръката на приятеля си - доктора "Хонорис кауза" на Пловдивския университет Христо Стоичков отправена към студентите: "По-малко учети, повичи ибети!"  Ама не към "студентите" от "Орлов мост". То и те бяха едни студенти...
Комплексът "Винету" продължава да ме мъчи. Явно не си направих психоанализа по метода на доктор Фройд. И неговите творения съм чел. И на ученика и врагът му  Юнг също. И това не помогна.
Не искам  и да си спомням за Толстой и Достоевски, за Пушкин и Лермонтов, за Балзак и Пруст, за Ремарк и Дюма (и двамата), за Чосър и Рабле, за Шекспир и Дойл, за Солженицин и Суворов, за Лондон и Синклер и за стотици други. 
Не ми помагат да заспя. Все си задавам въпроса: "Защо не прочетох "Винету?". Помислих си, че подсъзнателно съм искал да стана премиер. 
И като досега не съм станал, търся вината във "Винету". По-точно в непрочитането му. Той прочел само една книга и станал премиер, а аз не съм прочел само една и не станах. Ама пък точно тази. Пък той "имал воля", пък аз си мислех света като "воля и представа". Жажда за власт, като "Жажда за живот".
И като не се саморазбрах се обърнах към брат,чеда - университетски преподавател. Психолог, психиатър и философ. А той има-няма написани десетина книги по будистка философия. И го питам: "Ти чел ли си "Винету?" А той изпадна в благородно мълчание като Буда. След дълго време на медитация и размисъл получи просветление и ми каза "Не, и като се сетих защо ме питаш, няма и да я прочета!" 
Но той е човек на философията, не става за премиер. Макар, че философът Марк Аврелий пък станал император. И него съм го чел.
А мен все ме човърка да стана премиер. Да взема да се правя на прост та да се разберем ли?
Премиер се ръкува с непремиер
Пък той да си се прави на "пидал" щом иска да изглежда умен. Ако иска и да става, за да е по-реалистично. Одеве, като стана въпрос за Пловдив та се сетих. Той нали там беше на предизборно събрание в едно предприятие и ги пита работниците: "Вие сутринта пикахте ли?" Та се сетих за един виц (виц, а не анекдот, виж по-горе). 
Отишли при една стара болшевичка едни журналисти от вестник "Правда" да вземат интервю с нея за спомените й от работата с другаря Ленин. 
А тя им разказва: "Другарят Ленин, беше толкова добър, толкова обикновен, толкова естествен и  простонароден човек. Нищо човешко не му беше чуждо. Даже веднъж го видях да пикае." Журналистите се изумили: "Ама как така?"
А тя отговаря: "Ами как, така, просто, обикновено, по Ленински!"
Всяко съвпадение е случайно!
И сега пред мен виси въпросът със страшна сила за "Винету".
"Да  го  прочета или да не го прочета?"
"Това е въпросът!"







четвъртък, 16 май 2013 г.

Спомени от Пловдив

Вчера писах в тъпия "Фейсбук" (навремето в училище си правехме "Лексикони", тогава на хартия, което е същото) на една пловдивска приятелка "Вие в Пловдив гледате събитията, ние в София ги правим!" Уви, обидно за националист пловдивчанин като мен, принуден от обстоятелствата на три пъти да живее в София. 
Вярно, тук ги уча на цивилизация и култура, но все пак... Някак си, не ми харесва да гледам как родния ми град изостава и запада духовно, морално, интелектуално, културно, политически, стопански и прочие. 
 Няма да забравя една поредна предизборна кампания през 2003 г. Влизаме отбор партийни активисти от ВМРО, включително бъдещия тогава, сега бивш кмет и после може би отново бъдещ кмет на града - Славчо Атанасов във ведомствения ресторант на вестник "Марица". Там бяха поканени и една шайка конкурентни политици, магистрати, "бизнесмени", управленци и други "оперативно интересни лица". За десерт имаше и актуалната тогава "мис България" и още някаква "мис, незнам си коя". Такива тунинговани красавици всички са ми еднакви. Мястото им е в "силиконовата долина" в Калифорния. Що процесори и платки стават от тях... Но това е една друга тема. Май съм излишно жесток, едното от момичетата като се запознахме с него отблизо, се оказа възпитано и даже леко интелигентно. В което имаше особен чар. Отплеснах, се като заговорих за жени... 
Та основната ми мисъл беше друга. Влизайки в залата на ресторанта се сблъсках на вратата с един виден пловдивски прокурор, тогава голям началник. И той понеже не ме беше виждал от четири години в града ме пита: "Къде си, какво правиш?" Отговорих му "А, живея в София от няколко години". 
А той - "Правилно, добре, че се махна от тоя тъп град!" Имаше предвид Пловдив. 
За кой ли път в живота си стоях като вкаменен и се чудих какво да отговоря. Колебаех се... После и той отиде в София...

Последни новини

powered by Surfing Waves