Най-новите

Показват се публикациите с етикет Отечество. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Отечество. Показване на всички публикации

четвъртък, 27 август 2015 г.

Бълг Ария

Другите за нас:
Английският историк, Арнолд Тойнби пише в 12-томното си издание за историята на народите, че "... В СВЕТА Е ИМАЛО 21 ЦИВИЛИЗАЦИИ. ЕДНА ОТ ТЯХ Е БЪЛГАРСКАТА. РАЗШИРЯВАЛА ГРАНИЦИТЕ СИ ПОСРЕДСТВОМ СВОЕТО СИЛНО КУЛТУРНО ВЛИЯНИЕ. Простирала се е от Белград до Крим и от Карпатите до Бяло Море, наричано в древността Тракийско."
***
Известният английски историк проф. Норман Дейвис казва: "БЪЛГАРИТЕ СА В ЯДРОТО НА ЕВРОПЕЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ" С много факти, той доказва, че България е най-старата нация на Стария континент. Нещо повече, според него, когато България е била държава, Европа е "ходела права под масата".
***
Президентите на Франция за българите: Шарл де Гол: „БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА Е ЛЮЛКАТА НА ЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТУРА И ЦИВИЛИЗАЦИЯ” 1962 г. Франсоа Митеран : “БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД Е ЕДИН ОТ СЪЗДАТЕЛИТЕ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА НА НАШАТА ПЛАНЕТА.”
***
Италианският президент Карло Чампи в словото си при откриването на зимната олимпиада в Торино през 2006 г каза: "БЪЛГАРИТЕ СА ЕДНИ ОТ ПЪРВИТЕ ТВОРЦИ НА НАШАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ".
***
Руския академик Дмитрий Лихачов:"...И чуждите завоеватели не можаха да победят тази ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха българският език, писменост и култура!... Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския". "...вие сте най-древната от съществуващите днес културни нации и то не само в Европа, но и в света. Миналото погълна античността, древния Рим, Гърция и т.н., но България остана като жива отломка от древната европейска култура, най-древната ...отломка. И затова трябва да я съхраним, та днешна България да не бъде само последна отломка от миналото, но и първата от бъдещето – първата култура, която ще прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към бъдещето..."
***
"Една от историческите заслуги на българите е тази, че задържаха успешно няколко века турците далече от сърцето на Европа. Те платиха прескъпо с кръвта си, с вярата си, свободата си и упадъка на брилянтната им култура по онова време" - Проф. Санте Грачоти, Италия
***
„Цар Симеон бе Карл Велики за България, но по-образован от нашия Карл Велики и много по-щастлив от него, защото положи основите на една национална литература." - Френският историк Алфред Рамбо
***
“Българите бяха оня народ,който допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа. Прабългарите са организирали българо-славянските племена в една нация, в която българският дух и култура са останали подкваса за вечни времена”. Проф. Геза Фехер - византолог, изследвал също историята на древните българи и маджари, както и историческите връзки между тях. Негово дело са трудовете - „Военното дело на прабългарите” и „Облеклото и оръжието на старата българска войска”
***
"Украинците, а също така и белорусите, и руснаците, всички си спомняме, че писмеността, културата ни и православната християнска вяра произхождат от България. Искам да припомня и факта, че двамата първи украински патриарси са етнически българи – Григорий Цамблак и Киприан". Вячеслав Похвалски – посланик на Украйна в България.
***
Византийски Тропарх от 999 година: "Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно".
***
Академик Омелян Прицак (специалист по средновековна история) от Университета "Харвард", пред една световна аудитория е заявил следното, което ни кара да се чувстваме горди, че сме българи: "В СРАВНЕНИЕ С ПОТОМЪКА НА АТИЛА - ЦАР СИМЕОН I, ВИЗАНТИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР Е ИЗГЛЕЖДАЛ КАТО ПАРВЕНЮ"!
***
„Това е народът (българите), който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези”. Магнус Феликс Енодий – „Похвално слово за крал Теодорих” (6 в.).
***
„Земята Ще се отвори (ще излезе тракийското злато) и ще се открие кои са в същност българите. Българите не са чергари, а откъдето са минали са оставили държава и бел град (белокаменни градове). Българското писмо е едно от най-старите на планетата”.
Ванга



петък, 2 август 2013 г.

Държавници или партикоси са ГЕРБ?

Александър Долев: И аз мога да кажа: Райна Петрова е предала ВМРО, няма да й дам пари!

"Правителството е длъжно да даде 25 милиона лева на общината, защото това са пари на пловдивските данъкоплатци" 
Александър ДОЛЕВ, заместник-кмет по общинска собственост, устройство на територията, строителство и инвестиции, управление на отпадъците в община Пловдив.
Автор: Интервю на Валентина ЙЕРЕМИЕВА
В интервю за „Марица" през миналата седмица кметът на район „Централен" Райна Петрова упрекна градоначалника Славчо Атанасов и неговата партия ВМРО - НИЕ, че предадоха ГЕРБ, и попита защо продължават да чакат пари от правителството. Зам.-кметът Александър Долев, също член на ВМРО - НИЕ, поиска да изрази мнението си по този повод.

- Г-н Долев, не мислите ли, че в думите на Райна Петрова има логика - защо  се надявате на щедро финансиране от правителството, след като сами си развалихте коалицията с ГЕРБ в Пловдив?
- Когато управляваш държава или община, трябва да оставиш на заден план всички партийни и политически пристрастия. Стар български политик и един от най-успешните премиери беше казал, че с партия се идва на власт, с партия не се управлява. В случая, когато има договорни отношения между държавата и общината, скрепени с решение на Министерския съвет, следва правителството да го изпълнява.
 Всяко политиканство руши държавността в България. По тази логика, от която се водят Райна Петрова и министърът на финансите Симеон Дянков, и аз, докато временно изпълнявах длъжността кмет, можех да кажа така: Райна Петрова предаде ВМРО и затова няма да й дам пари.
-  Защо  Райна Петрова да е предала ВМРО, като тя е член на ГЕРБ?
- Аз съм един от хората, които лично я бяха докарали във ВМРО. Аз я готвех за управленски пост, защото тя беше добър директор на  „Климент Охридски" и перфектно работеше за своето училище. Пишеше книги и за мен беше млад и перспективен кадър, който щеше да бъде много полезен в сектор образование.
- Напротив, Райна Петрова каза, че е помагала в предизборната кампания  на Славчо Атанасов, защото   в „Тракия" преди три години нямало структура на ГЕРБ.
- Тя е кадър на ВМРО. И ако разсъждавам като нея, бих могъл да спра парите на районната администрация и служителите да останат без заплати. Нали такава е нейната логика?
- Как ще спрете парите, след като те се превеждат от държавния бюджет?
- Средствата, които ние чакаме, са посочени в решение на Министерския съвет. В случая, че правителството нарушава собственото си решение, не мога ли и аз като временно изпълняващ длъжността кмет  да спра парите на общинските съветници от ГЕРБ и Атака?
И да им кажа: вие предадохте кмета. Ние бяхме в една коалиция с вас, заедно спечелихме изборите, но вие нарушихте споразумението и направихте преврат на кмета. Вашият председател направи кашата, той е виновен, и сега ви спирам заплатите, и когато вицепремиерът и човек на ГЕРБ Симеон Дянков преведе парите на Пловдив, тогава ще ви платя. Мога ли да направя така?  Мога!  Но това е недобър управленски принцип. Не може, когато си избран на отговорен пост, да прилагаш  партиен реваншизъм в държавната политика. След като е взето решение, длъжен си да го изпълняваш, независимо дали то е на Общинския, или на Министерския съвет. Много моля г-жа Петрова и всички нейни колеги да отделят политиканството от администрирането и управлението. Това са абсолютно различни неща. Премиерът е подписал решението на Министерския съвет и то е валидно - Пловдив трябва да получи 26, 5 милиона лева  за извършена услуга на София и на България. Тези пари са дължими и досега. В момента, в който ти плюеш на собственото си решение, ти  разрушаваш държавния механизъм.
- Какво ще направите, ако министър Дянков не даде обещаните милиони?
- Той е длъжен да ги даде. Парите нито са на Бойко Борисов, нито са на Славчо Атанасов. Това са държавни средства, събрани от българските данъкоплатци, дължими на пловдивчани.
 Годишно Пловдив превежда един милиард лева данъци в републиканския бюджет, а като субсидия ние получаваме от държавата по-малко от 100 милиона лева.  Управленските решения трябва да се изпълняват. Може и да ми са неприятни премиерът, председателят на Народното събрание и президентът, но те са избрани от народа и ние работим с тях в рамките на законите. Политиканството, което ни се демонстрира от страната на ГЕРБ, е опасно за държавността. Не разбирам тази пробита логика и съжалявам, че г-жа Петрова беше твърде кратко време във ВМРО, за да научи основите на държавното управление и на подчинението на личните и партийните интереси на националните и обществени. Вероятно отново трябва да преподам урок на хората от ГЕРБ, които през първата година от мандата бягаха от моите лекции.
- Къде пък сте им чели лекции?
- На семинара на  хижа „Здравец", организиран за ръководството на общината. Там бяха предимно заместник-кметовете на общината от ВМРО и ГЕРБ и шестте районни кметове. Е, някои от тях избягаха от тридневния семинар, отидоха да пият бира и не можаха да научат елементарните правила на общинското и държавното управление.
- Щом толкова добре познавате как се управлява, защо не намерихте пари за нова детска градина в „Централен", чийто строеж е замразен вече четвърта година, за преустройството на ОУ „Хр. Смирненски" и дори 50-те хиляди лева за Източната порта?
- Пари са намерени -  това са 26,5 млн. лева, които правителството дължи за софийския боклук.
- Ако не бяха столичните бали?
- Тогава щяхме да намалим строителната програма и да търсим други варианти. Райна Петрова  се оплаква, че няма пари за малките улици в района. Нека да й припомня, че 30-милионния банков заем беше предвиден за 300 улици в кварталите на шестте района. Да повтарям ли, че съпругът на депутатката от ГЕРБ Геновева Алексиева е изпратил донос до ЕБВР, за да попречи този заем да бъде гласуван? Да припомня ли, че  веднага след тази жалба вицепремиерът Симеон Дянков с писмо до банката спря отпускането на кредита? Вместо да се оплакват, г-жа Петрова и колегите й от ГЕРБ да напишат писмо до Дянков да подкрепи заема, който се готвеше две години, включително и от експерти на ЕБВР. Иначе улиците ще си стоят разбити и за това положение районните кметове от ГЕРБ трябва да се сърдят на своето правителство, което спира парите не на ВМРО или ГЕРБ, а на пловдивчани.  


 

четвъртък, 13 юни 2013 г.

10 юни 1977 г. или защо съм антикомунист

Баща ми Иван Илиев Долев на младини през 40 -те години беше легионер и се издигна до длъжността Окръжен водач на Съюза на Българските Национални Легиони за Пловдив. За свой заместник той избра Георги Андонов (баща на бившия Пловдивски областен управител Андон Андонов 1997-2001. Когато по-късно баща ми отиде да учи в школата за запасни офицери в Банкя, Жоро Андонов го замести на поста окръжен водач). Като завършва школата е произведен в офицерски чин и с взвода си е командирован в освободителния корпус в Егейска Македония. Там частта му е пратена да защитава от евентуален морски десант на англичаните крайбрежието на полуостров Халкидики, между втория и третия полуострови. След деветосептемврийския преврат частта му е изтеглена в София.
В столицата се опитват да го убият комунистите. В София го спира милиционерски патрул с явната цел да го арестува. При проверката на документите, обаче го спасява едно разминаване в имената. В гимназията той е носел името Иван Илиев Иванов. По-късно обаче си сменя името, като взема старото фамилно име на рода - Долеви. Така след гимназиалната диплома, всичките му документи са на името на Иван Илиев Долев. Точно това несъответствие в имената го спасява от ареста. Патрула счита, че се е заблудил и го пуска. Ако бяха се опитали да го арестуват, баща ми като офицер нямаше да се даде. Въоръжен с пистолет е щял да убие и двамата и кой знае как щяха да се развият събитията. После заминава на фронта и комунистите го изпускат от полезрението си. Участва във втората фаза на Отечествената война и в боевете край Драва и стига до чин подпоручик - ротен командир. Получава и орден за храброст. (При последния му арест на 10 юни 1977г. от Държавна сигурност му го иззеха. След 1991г. той го потърси в архивите на ДС, но орденът беше изчезнал в колекцията на някое ченге.)

След войната като фронтовак е имал право да следва каквато специалност избере без да държи приемен изпит. Записва се в Юридическия факултет и взима всички изпити за първи курс с отлични оценки. В София обаче участва в създаването на антикомунистическата организация Легионерски център І-ви (защото по-късно има и Легионерски център ІІ-ри), чиято цел е да свали с военен преврат комунистите от власт. Организацията е разкрита през 1946 г. Баща ми тогава 24 годишен излежава 10 годишна присъда до 1955, като пребивава във всички затвори на територията на страната. От 1955 г. е на свобода и се връща в родния си град Пловдив.

Работи като леяр в завод "Балкан". През 1958г. отново е арестуван във връзка с отшумяващите унгарски събития от 1956г. Изпратен е без съд и присъда в концлагера Белене, където престоява точно една година - до 1959г. Между другото там се запознава с бъдещия вицепрезидент Тодор Кавалджиев (1997-2001). След като е освободен се връща в Пловдив и се венчава с майка ми Мария Енева Долева.

Тя също е имала трудна съдба. Дъщеря е на един от най-богатите хора в квартал Каршияка в Пловдив - Еньо Николов Чакъров. Той е имал около 200 декара земя зад сегашната гара Филипово в Пловдив, две къщи и магазини, които е давал под наем. Старите Каршиякалии помнят жълтата триетажна къща на ъгъла на "Карловска" и сегашния булевард "България" в чийто партер е била известната тогава аптека на бай Саркис. Дядо Еньо е бил общински съветник в градската управа от БРСДП -(ш.с.). Умира млад, малко след съпругата си и оставят три деца сирачета. Майка ми се омъжва за преуспяващия млад адвокат Минко Вълканов, чийто баща е известния пловдивски лекар - д-р Иван Вълканов. От този брак тя има две деца Иво и Майя. След 9.09.1944 г. Минко се включва в протестна подписка срещу ареста на д-р Кръстьо Пастухов от комунистите. (По една случайност баща ми е в съседна килия, когато комунистите убиват д-р Пастухов в Сливенския затвор. Някакво циганче криминален затворник го удушва по поръчка на управата. Баща ми беше казал името на убиеца, но така и не го запомних. След това комунистите убиват и циганчето за да не проговори.) За назидание комунистите лишават от адвокатски права всички юристи включили се в подписката срещу ареста на д-р Пастухов. Това е така нареченото "съкращение" на адвокатите от съответните адвокатски колегии. Така Минко Вълканов като "съкратен" адвокат остава без препитание и скоро след това се поболява от сърдечен порок. Умира през 1954г. и оставя майка ми сама с две деца. Междувременно комунистите й отнемат всички имоти, които е наследила от баща си и мъжа си вкл. вилата в с. Бойково, магазините и земята й. Останала без препитание тя става продавачка в един магазин на Главната, където се запознава и с баща ми. След сватбата им, се раждам като първото им и единствено дете на 5 юли 1962 г. в къщата в Капана на ул. "Йоаким Груев №: 15. През 1969 г. се преместихме да живеем в бащината къща на майка ми в "Каршияка", защото двете й деца от първия брак се ожениха и старата къша отесня. През 1977 г. къщата заедно с целия квартал я събориха и на тяхно място построиха един огромен блок за Строителни войски известен като блока с кръглите балкони или блока на Корекома. В началото в него щеше да вземе апартамент Дража Вълчева - тогава първи секретар на ОК на БКП, но впоследствие се отказа. Като собственици на съборената къща на дядо Еньо получихме апартамент в блока.
На 10 юни 1977 г. рано сутринта в новия ни току-що построен апартамент нахлуха десетина служители на Държавна сигурност с двама свидетели (така наречените поемни лица - обикновено ОФ или БКП активисти.) Арестуваха баща ми, а те извършиха обиск в жилището. Взеха някои негови писания и колкото и да е смешно екземпляр на чешкия вестник “Литерарние листи” от 1968 г. в който бяха публикувани прословутите “2 000 думи”. Тогава бях петнадесетгодишен хлапак, но ми направи впечатление, че ченгетата не знаеха какво точно търсят. Имаха надлежна прокурорска заповед за ареста и обиск, но видимо търсеха каквото и да е за да се захванат за нещо. Даже един от тях намери моята колекция от стари ордени, пагони и кокарди от царската армия, някои от които бяха от личната униформа на баща ми и зарадван извика началника. “Другарю полковник - вижте царски ордени - пазят се, съхраняват се.” Аз се изхилих по тинейджърски гадно и казах “Ордени, медали - безобидни неща! Не са пушки и пистолети.”

Намерилия ги злобно ме изгледа и отвърна с назидателен тон: “Безобидни за теб или за тези които са те учили така!” При получилата се конфузна ситуация полковникът, който явно имаше повече ум в главата си отсече с полуусмивка: “Остави ги на момчето да ги пази за по-добри времена”. Помислих си смътно, че тези “по-добри времена” неизбежно ще дойдат и тогава ще върна жеста на полковника. Даже мислех да му кажа нещо от сорта “Благодаря, ще Ви имам предвид, когато се наложи след време!” но не посмях.

Тъй като в апартамента нищо не се откри ченгетата решиха, че може би антидържавен инвентар ще открият в избата и в старата ни къща, намираща се на сто метра от блока от която не бяхме свършили пренасянето на багажа в новото си жилище. С двама от тях слязохме първо в избата на блока, която аз им отключих. Там попаднаха на едно детско телеграфно апаратче работещо с батерии. Казваше се “Зорка” - съветско производство и се продаваше за 4.50 лв. в магазините на “Млад техник”. Ако се свържеха две такива с три кабела на разстояние до 150 метра можеше да работи като истински телеграф. Единият рапон се заинтересува и попита какво е това. На акъла си казах, че разузнавач като него трябва да разбере от пръв поглед (поне такива компетентни ги показваха по телевизията), но все пак му обясних. Другият глупак попита дали може да предава до Гърция. Казах му, че не съм пробвал, но ако някой ми опъне жиците през Родопите дотам непременно ще опитам. Те загубиха интерес. Може би си представиха как шефовете им ги карат с макара с кабел на гърба да тичат като свързочници от Пловдив до Смолян за да направят следствен експеримент.

След това отидохме и до старата къща. По пътя единия нещастник ме попита дали не съм забелязал баща ми да прави нещо незаконно. Казах му, че не съм забелязал, но и че не знам законите. Те решиха, че разговорите с мен са безпредметни.
В старата ни къща нямаше почти нищо. Те обаче забелязаха капака за избата и се зарадваха. Попитаха дали има нещо вътре. Аз садистично им обясних, че там само баща ми е влизал и не знам. Това ги зарадва и единия вдигна капака, а другия се опита с красивия си костюм и вратовръзка да се спусне по прашасалата и покрита с паяжини стълба. Нямаше ток и той направя няколко неуверени крачки в тъмното. За мое най-голямо съжаление се усети и се върна разочарован. В избата от години имаше спукана водопроводна тръба и подът беше само кал и вода. Представях си как ченгето стъпва с лъскавите си обувки и ... (го поглъща блатото с бълбукане. Той крещи, другия го хваща за ръката да го изтегли и онзи го повлича. Двамата потъват задружно, над главите им се затваря тинята, а аз с чувство на добре свършена работа затварям капака на избата и потривам ръце. Това беше от един английски филм) ... изругава, за окаляната си обувка и се дръпна рязко нагоре. (това беше реалността). Върнахме се в апартамента, те направиха опис на иззетите вещи, майка ми се подписа и те си тръгнаха.
Тогава разбрах две неща. Първо, че властта те набеждава за виновен и те арестува, а след това търси какво си направил и с какво точно да го докаже. Второто, което разбрах бе, че в прословутата Държавна сигурност работят пълни леваци. Като им гледах нескопосаните въпроси и методи на търсене ги съжалих. При едно от свижданията с баща ми в ареста на следствената служба на ул. “Развигор” N: 1 в София той успя да каже на майка ми (нямаха ли телевизионни камери и записващи устройства в стаята за свиждания?) къде е скрил “опасните” си ръкописи. При обиска не ги бяха намерили. В направения от него дрешник в моята стая в един от шкафовете се вдигаше подовата дъска 50х50 см и под нея в 6 зелени пластмасови водопроводни тръби бяха навити листове хартия. При пръв поглед в недовършения дрешник личеше, че всички подови дъски се вдигат, тъй като дори не бяха заковани. Нещо повече - бяха с различен цвят и размери и не пасваха. Поне на филмите царската жандармерия и полиция първо търсеха под подовете. Както и да е, с майка ми изгорихме ръкописите в които баща ми пишеше за принципите на демократичното управление и охулваше комунистическия тоталитаризъм. Сега вече не можеха да докажат, че е враг на системата. Това обаче не им и трябваше. Те си го знаеха и не се стремяха да доказват. Тогава в България се наказваше, не защото правиш нещо против комунизма, а защото си си го помислил. (На запад върху този аспект на тоталитаризма беше обърнала внимание Хана Арендт, но гражданите на Западните страни не можеха да го осмислят.)
Няколко дена преди ареста баща ми беше разказал на майка ми един сън. “Звъни се на звънеца в новия апартамент. Той става, отива до входната врата и поглежда през шпионката. Вижда група хора с тъмни дрехи. Отваря вратата и един от тях с пистолет го прострелва в крака.” После се събужда. Майка ми казваше, че наистина описанието на групата от съня отговаря на групата ченгета, които на 10 юни дойдоха.
А защо всъщност беше ареста, сами предположихме. Когато купихме апартамента и се нанасяхме в него, между хола и трапезарията имаше една малка преградна стеничка около метър широка. Баща ми и майка ми решиха да я премахнат за да се получи просторно помещение от двете стаи. Когато една събота с леля ми и съпруга й - художника Атанас Пацев и други приятелски семейства с майка ми отидохме за уикенда на планина, баща ми остана и сам събори стената. Когато се върнахме беше пребледнял и разстроен. Показа ни две миниатюрни микрофончета с големина около 6 см в диаметър монтирани в най-долния ред тухли, замаскирани в специално издълбани гнезда с гипс и свързани с кабели отиващи към стената. Той ги беше изскубнал. Кабелчетата бяха останали в дупката в пода от съборената стена. Баща ми нареди отгоре паркет. Значи някой е искал да ни подслушва в жилището ни цял живот, и децата ни и внуците ни също. Разпитахме братовчедка ми Виолина. Те с мъжа й бяха купили горния над нас апартамент. Бяха дали една бутилка ракия подкуп на офицера (блока се строеше от Строителни войски) и той изпрати една събота войничета да съборят същата стена в техния апартамент малко преди приемателната комисия. Подразбрахме, че циганчетата - войници са събаряли стената до половината, след това офицера ги отпратил, защото дошли едни цивилни хора, които продължили. На другия ден стената я нямало. Следователно и в други апартаменти беше възможно да има микрофони, а защо не и във всички апартаменти. Освен хора като баща ми в блока щяха да живеят и партийни секретари, учители, офицери от Строителни войски. Не беше лошо държавата да знае какво говорят и мислят всички те.

Припомнихме си още един детайл. За да включат блока в телефонната мрежа, от пощата ни накараха сами да си изкопаем канала за полагане на кабела. Пощата е на 20 м от блока. Когато баща ми организира доброволци от съседите да копаят, той отива при отговорника за новото строителство в пощата за да уточни трасето на канала. Когато чува, за какво пита, колежката на отговорника се изпуска “Другарю началник, нали онзи ден блока го включихме?” Баща ми казва: “Как като не сме изкопали канала за кабела”. Началника казва на колежката си да мълчи, тя смрънква нещо от сорта “А, другия блок беше”, и излиза от стаята. Едва след като изкопа микрофончетата баща ми се сети за този разговор.
Развинтената ми фантазия веднага си представи как в целия блок, във всички апартаменти има микрофони, които по кабелчетата отиват до пощата, откъдето стигат до милицията (нашето Трето районно управление на МВР беше на 300 метра от пощата), където в специални стая стоят хора със слушалки на главата и подслушват периодично определени апартаменти и включват магнетофоните при нещо по-интересно. А дали нямаше микрофони и в спалните? А защо това да не беше принцип при строежа на всички нови блокове? Всеки апартамент, блок, жилищен комплекс екипиран, в милицията стаи с хиляди превключватели надлежно надписани - апартамент 71 етаж VII вх. “Б” блок 126 ж.к. “Тракия”. Щрак и слушаме дали другарят Иванов не казва на гостите или жена си новия виц против другаря Живков? Ако трябва и ще го запишем на лента и утре ще му го пуснем. Може би не сега, но след година - две или десет. Ако не на него, на сина му на внуците му. Да видим дали тогава ще отричат, че са “врагове на народа” пардон на партията и държавата или лично на другаря Живков. Хубава идея.
Бедни ми Джордж Оруел в “1984” г. си го предсказал с телеекраните в жилищата, но през 1977 г. БКП и държавата нямаха тези технически средства и поставяха само микрофончета, но не и камери в апартаментите. И през 1984 г. проверих, но още нямаха пари за камери. Май си избързал с книгата си, трябваше да я наречеш “2004”, но пък комунизма рухна през 1989 г. Жалко!
Една вечер в края на юни на вратата се позвъни и един добродушен служител на ДС каза доброжелателно на майка ми, че в София ни разрешават свиждане с баща ми. Следствието вече било приключило и трябва да се разберем за адвокат за процеса. “Така, че вземете детето и идете” - завърши той.

На мен това определено не ми хареса. Бях изгледал мого криминални и шпионски филми, но не можех и да пропусна среща с баща си. Затова когато тръгвахме за София заложих три капанчета. В хола и трапезарията можеше да се влезе от три врати и отделно от балкона, който беше свързан с друг балкон и оттам с кухнята. На горния ръб на вратата на трапезарията закрепих изгоряла електрическа крушка. Първо мислех да поставя еднокилограмово желязо, но се отказах. В крайна сметка защо да убивам? Грешката ми беше, че не маркирах крушката. Но другите две капанчета бяха успешни. Излизайки през входната врата зад нея поставих една картонена кутийка от лекарство на определено място върху мозайката, където имаше едно петно. Ако вратата се полуоткрехнеше и пъхнеш през нея само главата си, ще видиш кутийката, но не можеш да влезеш без вратата да я отмести. Разбира се на излизане можеш ди притвориш и да я поставиш пак там. Проблемът беше, че ако си ченге и влизаш, вратата ще я избута, а на излизане няма да знаеш къде точно да я поставиш. Освен това откъснах малко картонче, пробих дупка в центъра му и прокарах през дупката малко конче. Затваряйки входната врата, пъхнах картончето между нея и рамката на нивото на дръжката на бравата така, че да не се вижда при затворена врата като го придържах с кончето. След това изтеглих внимателно конеца и отвън нищо не личеше. Както и очаквах след два дена прекарани в София се върнахме и капанчетата бяха щракнали. Картончето беше поставено по-долу от дръжката на бравата стърчащо навън (не се бяха сетили за конец, а и нямаше как да улучат на каква височина на вратата да го поставят), а като полуоткрехнах вратата видях, че картонената кутийка не само не беше на петното на мозайката, а стоеше поне на 20 см от вратата. Явно вратата е била широко отворена.

За съжаление крушката стоеше жива и здрава над вратата на трапезарията. Като отворих вратата тя падна, но не се счупи. Явно или е била много здрава или са я подменили с нова, а аз не можах да позная моята ли и или друга. Не намерих и стъкълца от счупена крушка по пода. Тук се бях провалил. Чудех се за какво са влизали ченгетата тайно. Нали винаги можеха да си вземат заповед за обиск и пак да дойдат. Помислих, че са подхвърлили нещо, я позиви, я оръжие и ще дойдат на официален обиск на другия ден за да го “намерят”. Обърнахме наопаки целия апартамент с майка ми за да открием какво са ни подготвили, но нямаше нищо подозрително. При това търсехме по- професионално от ДС леваците. Накрая се сетихме да вдигнем паркета от мястото, където баща ми беше съборил стената между хола и трапезарията. И там нямаше нищо, но за мое най - голямо съжаление кабелчетата от микрофоните стърчащи 30 см от стената бяха акуратно отрязани. Разрових още малко паркет, дори подкопах стената за да открия дупката в която са влизали и направлението където отиват, но не открих нищо. Това провали плана ми, който бях измислил след свиждането в София. Да монтирам на двата кабела щепсел и да го включа в най-близкия контакт. Надявах се да им изгърми цялата подслушвателна инсталация, защото тя явно работеше с 3-9 волта прав ток, и нямаше да издържи на 220 V. Тук ме бяха изпреварили. Нещо по-лошо вече нямах доказателства, че изобщо в апартамента ни е имало подслушвателна уредба.

После проверих всички стаи в апартамента с микрофона на включен на запис касетофон като го движех покрай стените. Ако в тях имаше други включени микрофони би трябвало да се получи микрофония - и касетофона да отговори със специфичен писък. Но, или нямаше други микрофони, или просто не работеха. Копнах тук там стените, но безуспешно.
В крайна сметка откриването на микрофончетата докара на баща ми третото пребиваване в затвора от 1977 до 1980 г. Осъдиха го заедно с Васил Златаров, Стефан Вълков и Георги Гавазов, като ги обвиниха, че създали група за противодържавна агитация и пропаганда по чл. 108 и 109 от бившия Наказателен кодекс. Баща ми го включиха в групата главно заради това, че им разби подслушвателното устройство.

вторник, 11 юни 2013 г.

Третият път - ІІ част

"Силите на светлината срещу слугите на сатаната"
продължение от главата  "Третият път"
Одобрителните възгласи на офицерите ме обнадеждиха. Зададох въпрос на бившия полицай: 
- И каква точно школа е завършил другарят Иван Костов в любимия СССР? На КГБ или на ГРУ?
- Ще му дойде времето и ще се разбере! - полицаят явно не желаеше да продължи темата.
- Сега му е времето - настоях аз. - Кога ако не сега, кои ако не ние! Полицаят обаче не желаеше да разясни нищо повече, и не отговори. Погледнах си часовника - наближаваше единадесет. Трябваше да тръгвам. Взех си довиждане с офицерите и излязох от кафенето. Запътих се към колата, шофьорът запали и ме отведе на следващата среща. А тя беше много интересна."
Замълчах многозначително. В секционната избирателна комисия цареше убийствена тишина. Осем души ме слушаха внимателно и очакваха продължението. Седесарите и десебарите се чудеха как да реагират, но и комунистките осмисляха чутото и се чудеха дали им харесва или не. Не можеха да ме определят ляв ли съм или десен. Бях решил да не казвам нищо  повече. 
Тъкмо влязоха двама избиратели. Единият се оказа Кръстю Лафазанов. Пристъпиха плахо и си дадоха личните карти да ги търсят по списъка. Бяхме разделили избирателния списък на две половини и две колежки от комисията едновременно търсеха избирателите с цел да спестим време. Но гласуването беше толкова вяло и избирателната активност толкова ниска, че нямаше смисъл. Освен това кабината за гласуване беше само една и упражнението беше безсмислено. Дори и с два списъка, пак се изчакваха пред нея. Кръстю Лафазанов мина пръв, излезе от кабинката и тръгна да гласува. Докторът - председател беше в другия край на стаята и аз го замествах на урната и при печатите. Сложих втория печат на бюлетината му. Урната беше прозрачна и покривахме процепа й с бял лист, за да контролираме избирателите да пускат само по една бюлетина. Сложих ръка върху листа, но не го дръпнах да освободя отвора. Актьорът ме изгледа учудено. Казах му: "Г-н Лафазанов, тук се гласува само, ако дадете автограф." Дадох му един празен лист. Той се усмихна широко и ме попита как се казвам. "Александър". Той написа на листа "На Сашо с усмивка." Отворих му урната, като махнах листа, той си пусна бюлетината, но в този момент още двама от комисията му поискаха автографи. Той ги уважи и тях и си тръгна засмян. Другия избирател го пропуснах без автограф. Стаята пак остана празна.
Едната комунистка ме попита:
- Какво стана на следващата среща?
- Не искам да Ви отегчавам колеги, едва ли Ви е интересно. А сигурно ще разочаровам много и моите "десни" приятели - Изгледах многозначително десебарката - реститутка и седесарката едно младо момиче, което разбираше от политика толкова, колкото аз от ядрена физика. Даже аз май много разбирам от ядрена физика. Точно тя обаче настоя: 
- Не, нека да чуем историята Ви, не, че Ви вярвам, но е интересно. Ще я разкажа на мама и татко, те са стари активисти.
- Активисти на кое - на костовисткото се-де-се, на предкостовисткото такова, или на сегашното? И защо не са в ДСБ при колежката? - кимнах към реститутката.
Тя се обърка, но десебарката я подкрепи: 
- Продължете, аз се виждам често с Иван Костов и ще го питам за всичко това, което разказахте.
 Докторът се подсмихваше в ъгъла. И той поназнайваше това - онова и предусещаше какво ще кажа.
- Добре, колеги, сами си го изпросихте. Ще Ви разкажа всичко, но ще съжалявате и левите и десните, едновременно. Което е и моята цел, да си призная. Да познаете истината, и истината да Ви направи свободни. Май само докторът ме разбра какво им казвам. Другите не разбираха от християнство, и не бяха чели Библията разбира се.
- А Вие какъв сте точно? - осмели се да зададе въпрос десебарката.
- Крайнодесен националист естествено! От нас надясно е само стената, както се казва. Почитаемият наш председател - докторът с неговата "Атака" е пионерче пред мен. Докторът се усмихваше разбиращо. 
- Аз не искам нито Вашата Америка, нито Вашата Русия да определят съдбата на Родината ни. Не им се кланям и гледам само интересите на България. "България юбер алес! Юбер алес ин дер велт!" - както се казва на чист български.  И много компрадорски настроени типове бих вкарал в затвора, когато най-после дойдем на власт. 
- Какво е компрадорски? попита седесарското момиче. 
- Питай мама и татко, учили са го в училище, както и аз. Тя се нацупи, но реши да не се разкрива повече като естествена блондинка.
Продължих прекъснатия разказ. 
- Та, колеги излязох от кафенето, качих се в колата и казах на шофьора да ме кара в ресторанта на ВМРО на "Гладстон", където ни е централата. Защото имахме и втори такъв в квартал "Тракия". Но срещата ми беше в централния. Паркирахме в страничната уличка, слязох и влязох в ресторанта. Имах си запазена маса на закътания ъгъл на заведението. Там можехме да се срещаме с разни хора далече от очите на лаиците. Там имаше и втори вход, който водеше в един коридор към вратата на централата на организацията.
Десебарската ме прекъсна: - Значи Вие сте били богата партия? Два ресторанта. Откъде? 
Обясних: - Сградата на централата ни е триетажна и ни е завещана от баба Ангела Хаджигеоргиева. Тя е бежанка от Егейска Македония и има много нещастна съдба. Гърците са избили цялата й рода - мъж и синове. Тя бяга в България и преди да умре  завещава къщата си  на ВМРО. На "Гладстон" в Пловдив и съседните улички е първата махала на македонски бежанци в Пловдив. По диагонал на 60 метра на улица "Йосиф Шнитер" беше къщата на дядо ми, в която е роден и баща ми. Сега това е центърът на Пловдив, но тогава е било краен квартал, опиращ в градините и нивите. Та ВМРО си я реституира тази къща. Даваме магазинът в партера под наем, а двора  за ресторант. И печелим чисти пари за политиката, за разлика от някои други корумпирани партии, окрали българския народ. Комунистките и "десните" замълчаха гузно, защото усетиха намека.
- А вторият ресторант е под наем - един общински клуб, който взехме напълно законно.
Тъй като не срещнах повече възражения и въпроси продължих.
- Та седнах на закътаната маса, дойде човекът, и си поръчахме бира и войводско мезе. Там го правят невероятно - един голям тиган със всякакви мръвки на скара. Не можем да го изядем, дори и с по три бири. Събеседникът ми беше седесар, но за разлика от Костов - антикомунист и десен и работеше за нас. - С крайчеца на окото си, наблюдавах намръщените физиономии на колежките и доволен от реакцията им продължих.
- Та му казвам г-н ........ една патриотична задача. Помниш ли изборите за Велико Народно Събрание през 1990 г.? А той:
- Че кой пловдивчанин не ги помни - бихме комунягите, като взехме всички мажоритарни депутати и повечето от пропорционалните.
- Да бе, и Вие в Кичука избрахте Иван Костов, с което дадохте старт на кариерата му.  И сега е премиер. Доволен ли си от това?
- Е, недей с лошо бе майна! Ти в Каршияка пък избра за депутат Лазар Дългърски. И то на балотаж, пуснал си две бюлетини за него, на 10 юни и на 17 пак, нали? - удари ме по болното място.
- Добре, де - казах примирително - да не си вадим кирливите ризи, бяхме млади и глупави, излъгахме се.
- Имаше една  такава приказка навремето: "Аз съм мома англичанка, излъгах се малка".
Отпих нервно от бирата. Ние десните винаги се самопроблематизираме и ближем раните си нанесени ни от "своите" след всеки поредни избори.
- Добре, стига вече глупости, да минем по същество - взех нещата в свои ръце -  Имаме "оперативна" информация, че другарят Иван Костов е бил избран незаконно за депутат през 1990 г. В нарушение на закона и подлежи на между три и пет години по НК ефективно. Всъщност и той, и фалшификаторите на документите за депутатството му. А те са били видни фигури в координационния съвет на СДС - Пловдив. И сега са срещу нас на изборите.
- Да, ама има давност - вероятно пет години, а сега е 1999 г. - каза той.
- Не съм сигурен, ще го проверим. Но дори и да не подлежи на наказателно преследване, представяш ли си моралния удар, като го изкараме в пресата? И ще ги дам в прокуратурата, пък нека те да прекратят преписката по давност. Нали се сещаш какво им се пише на корумпираните и политически зависими пловдивски прокурори? Ще има да ги плюем за политическо слагачество! Не че не го правят наистина, но в този случай, макар и прави, ще го отнесат. Освен ако за тези престъпления няма десетгодишна давност, а сега е 1999 и още няма да е изтекла. И тогава ще им гледаме сеира на корумпетата и фелационерите от пловдивската  прокуратура. Знаеш ли на мен колко преписки против Гърневски, Чомаков, Вилхелм Краус и Иван Костов ми бавят и протакат в момента?
- Знам, и то точно "твоят" "вемероист" - главния прокурор Иван Татарчев те сложи на пързалката с Вилхелм Краус.
Намръщих се  и пак надигнах бирата. Отпих поне половината. Лошо е да говориш с интелигентни и информирани хора. Наистина бях дал сигнал в главна прокуратура при Иван Татарчев, като кмет на район "Южен", за незаконната приватизация на автогара "Родопи" от министъра на транспорта на Иван Костов - Вилхелм Краус.  Беше я продал тоя мръсник министъра и бивш заместник-кмет на Софиянски, на най-върлите комуняги в  Пловдив. Дали срещу подкуп, дали такава им беше политиката на "антикомунистите" от Костовото правителство, но фактът беше в думата "незаконно". И даже бях завел дело  срещу "приватизацията", което впоследствие спечелихме, но това е друга тема. Но го дадох с документи и за престъпление по служба. Но Иван Татарчев прати икономическа полиция да разследва мен, защо съм подал такъв сигнал. И писах обяснения... А полицаите ми казваха в прав текст: "Г-н Долев, нали знаете, че срещу ръжен не се рита?" Отхвърлих лошите спомени. Върнах се мислено на масата на която седяхме и махнах на красивата сервитьорка да донесе още две бири. "Каменица" разбира се. Събеседникът ми  видя промяната в настроението ми и каза вече ведро:
- Добре, де ще видим тепърва, какво искаш от мене? 
- Отивай и ми извади декларацията за съгласие на лицето Иван Йорданов Костов да бъде кандидат депутат от името на СДС за изборите за ВНС през 1990 г. Със "саморъчният" му подпис върху нея.  И гледай да е оригиналната. 
- Разбирам накъде биеш, но не той ще го отнесе, ако е вярно това, което си мислиш, а другите, които...
- Недей мисли! - прекъснах го - Партията мисли вместо теб! Ти изпълнявай!
Изгледах изпод вежди комунистките, фразата им беше до болка позната. На десебарката също. В секцията цареше пълно мълчание. Осемте колеги попиваха жадно думите ми и напрегнато очакваха продължението.
Спрях садистично разказа си и взех пластмасовата чашка с кафе. Отпих бавно и с наслада.
- Да, колеги и в СДС - Пловдив имаше останали, макар и малко хубави хора - антикомунисти и патриоти, с които работехме добре. Вярно много малко, останалите бяха корумпирани, комунисти, и ченгета, и приспособленци, или просто глупаци. Но какво да правим! СДС беше създадено от Луканов и службите както всички отлично знаете....Изгледах комунистките и десебарката изпитателно...









понеделник, 6 май 2013 г.

Древнобългарската държавна и монархическа традиция



"Канасюбиги Омуртаг е от Бога владетел"
(старобългарски каменен надпис)

Да се опише българската монархическа традиция е задача непосилна, защото това означава да се разкаже историята на българските държави съществували на  два континента и в продължение на близо 3 000 години. От тях само няколко десетилетия след 1946 г. в сегашна България има републиканска форма на управление с всичките условности на нейната правомерност. А старобългарските каменни надписи гордо свидетелстват че “канасюбиги Омуртаг е от Бога владетел”, наричат “Пресиян от Бога владетел на многото българи...”, или описват действията на канасюбиги Крум в защита на неговия “саракт” (държавна територия).

Но да мислим, че това е монархическата ни традиция само в периода  VІІ – Х век сл. Хр. ще сбъркаме. След появата на новите изследвания на историкът Петър Добрев стана ясно, първо, че прародината ни е известната в древността - Бал(г)хара (в териториите на съвременен Афганистан, Пакистан, Иран, Таджикистан) и второ, българите се оказаха народ принадлежащ към индоевропейската (арийската) етно-културна и езикова общност. (1) Това ни сроди с великите стари цивилизации от Шумер и Египет, през Вавилон и Персия до Индия. (2) Нещо повече – монархическата (или държавната) ни традиция се оказа, колкото древна, толкова и устойчива през вековете.

Още старите индийски свещени текстове (като например “Махабхарата” датирана между Х-VІІІ век пр. Хр.)  говорят за Царя на българите Кардама. (3) Дори в ІХ век сл. Хр. вече в Дунавска България виждаме владетел със същото име Кардам (777—803 г.) – предшественик на канасюбиги Крум. Ако отворим “Рамаяна” ще забележим с почуда, че името на индийския Бог на съкровищата Кубера, се повтаря в името на брата на кан Аспарух – Кубер, който първо се заселва в Панония през VІІ век сл. Хр., а после с народа си се премества в днешна Македония където създава държава и дори се опитва да превземе Солун. (Почти два века по-късно канасюбиги Крум с мощен военен удар по долината на река Струма разбива византийските гарнизони и обединява двете български държави създадени от братята Кубер и Аспарух в едно общо Отечество.) Това е учудващо устойчива  царска именна традиция, да не забравяме че първородният син и престолонаследник на НВ Цар Симеон ІІ също се казва Кардам и това не е случайно.

В  древноиндийските хроники на болхи(ки)те и тяхната царска династия е отделено почетно място. Столицата им е свещеният град Балх (съществуващ и досега в Афганистан), династията им е считана за изключително благородна, а синът на техния легендарен цар Кардама се преселва в Индия където създава ново царство и династия - Кардамитите – които дори носят титла за Цар – Балхара по името на земята от която се е преселил.

Древната българска прародина Бал(г)хара просъществува до завладяването й от персите, впоследствие от Александър Македонски и става известна в Европа с гръцкото име Бактрия. Нещо повече, Александър се жени за бактрийската принцеса Роксана (или Рошана, което име и досега се среща в тези райони) за да узакони с този династичен брак властта си над Азия, древните народи на която с право го считат за варварин. Следователно, действително царските династии на древна Балгхара са били считани за изключително високопоставени и древни. Родството с тях е имало изключително символично значение. Ако се отклоним за момент, нашето народностно име българи идва от “бълг” (“балг”) - висок, издигнат, високопоставен и “арии” (айрия) –благородник, аристократ и е преведено от проф. Петър Добрев като “най-знатните благородници” или “високи”, “издигнати”, “аристократи”. Интересното е, че ние сега не подозираме за това, но древните народи отлично са знаели свещеният и благороден произход на   българските царски династии и техният “от Бога даден” народ.

Впоследствие поради  нашествието на хуните в Бал(г)хара през 153 г. сл. Хр. (4) започват български преселения към Кавказ, където през 165 г. легендарният от “Именника на българските канове” Авитохол (5) създава първата българска държава в Европа, която по време на разцвета й през VІІ век при кан Кубрат, вече е наричана от византийските хронисти “Старата Велика България”. След смъртта му неговите синове създават още три държави – цитираните по-горе на Кубер и Аспарух и Волжко-Камска България на кан Котраг просъществувала до ХV век с името България. Вероятно петият брат е Алцек, който преминавайки през Панония и Бавария се заселва с народа си в Италия, където и досега има област Булгаро. (Най-големият брат Батбаян има по-нещастна съдба - останал да управлява Кавказка България след баща си Кубрат, той е подчинен от хазарите след жестока война). Неслучайно старите историци говорят за българските “империи” и пишат с възхищение за българите като “държавнотворчески” народ. И как не, виждаме, че нашите предци са създали пет държави с името България в Азия и Европа, в  една от които имаме честта да живеем ние. Да припомним, че българската държава е и единствената в Европа, която е запазила непроменено името си досега. И единствената с "ария" в името си. (Унгария и Швейцария не са примери, имената на държавите им са дадени от нас, а те се самонаричат Маджар и Хелвеция)

Но къде можем да търсим обяснението на хилядолетната устойчивост на българското име и народ? Имали сме и дълги периоди на чуждо владичество, но винаги сме възкръсвали с гордото си име за нов живот. Според мен  в монархическата традиция, производна от монотеистичната религия на българите.

За да разберем това трябва да се обърнем към древната история. Счита се, че цивилизацията в сегашния й вид като общество и държава се е появила в древен Шумер. Там действително е имало всички съвременни институции, които и ние познаваме, като започнем от държавен апарат и войска и стигнем до училища, болници, съдилища, нотариуси, та дори инспектори по корабоплаването. Да не говорим за културните постижения на шумерите като писменост, математика, поезия, астрономия, скулптура, живопис. Нещо повече – всички следващи по време народи като хети, вавилонци, асирийци, хурити (или хари), перси, възприемат шумерските постижения наготово във всичките им обществени и културни аспекти и ги запазват и доразвиват. А някои историци твърдят, че харите (споменатите в Библията като хурити) са точно арийците към чиято етно-културна и езикова общност принадлежим.      
Характерно за всички тези древни народи в чието число като наследници на (х)ариите сме и ние българите, е пряката връзка между Бог и Цар, слизането на Божественото на земята чрез посредничеството на Богопомазания и посветен в религиозните мистерии владетел. Древните историци пишат, че първите държави се управляват от Богове, после от полубогове и накрая от хора, но задължително получили Божието благоволение. Това се отнася и до древен Египет, и древен Шумер и древен Китай и всички останали стари държави. Според Махабхарата царят на българите е първият от всички земни царе, който “получил царството си на земята при своето раждане”. Или Божественият (Небесният) план е пренесен на земята от владетелите, жреците  и аристокрацията. Това е елитът препредаващ Божествените послания, познания и опит на своите народи.

Българите са типичен пример. Начело им винаги стои владетел - Канасюбиги “...от Бога поставен”. (преведена от Емил Живков от латински като “мъдър владетел”). Той задължително е от благороден царски род наричан на старобългарски “вихтун” (предопределен). Първородният му син и престолонаследникът се нарича канартикин, а втория син - боила таркан (главен държавен съдия). Властта на владетеля се предава по наследство, защото той и родът му притежава божествената енергия “Оренда”, но ако я загуби, не може  да бъде вече владетел. Някои канове са сваляни при военна загуба, кризисни ситуации с които не могат да се справят, заболяване, които неудачи доказват оттеглянето на Божественото от тях. (Затова е убит от аристокрацията и канасюбиги Крум въпреки предишните си бляскави военни успехи).    Българският владетел е върховен господар и жрец, той издава закони, дава и отнема звания, длъжности и титли. Обявява война и сключва мир. При българите има четири съсловия, както при индийските арийци има четири касти – брахмани, кшатрии, вайшии, шудри. При българите това са боилите – висшата аристокрация, багаините – средното воинско и административно съсловие, колобрите – жреческо съсловие и обикновените българи. Разликата, при българите е, че това са отворени съсловия, а не касти, Преминаването между тях става по благоволение на канасюбиги, но след прояви на войнска доблест, военни, дипломатически и административни успехи. Освен това българите никога на са прилагали робството и феодалната зависимост. Всички те независимо от съсловието си са били са свободни хора, носещи оръжие и участващи във войската. Дори завладените чужди народи са преселвани по границите на Саракта за да изберат сами дали да се присъединят към враговете на държавата или да я защитават с оръжие при което са получавали същите воински и административни титли за проявената доблест, каквито имат и българите, същите права и задължения. Така постепенно се интегрират в държавата и я приемат за свое Отечество. България е била известна и с ниските си данъци. А византийски автори, пишат, че докато българите почитали най-много добродетелите “справедливост и законност”, “градовете и народите се присъединявали към тях доброволно”.

Първият заместник на канасюбиги и съвладетел е кавханът, ичиргу боилата е пръв дипломат и командва столичния гарнизон, кана боила колобъра - пръв жрец (след канасюбиги). Тарканите са управители и съдии, (боритаркани, зератаркани, олгутаркани, жупантаркани), срещат се още бан, жупан, чигот, сабчи, кабчи, копан, книн, маготин и т.н. Общо са съхранени над 50 древнобългарски титли и звания. Ако се направят  по-задълбочени езикови изследвания, може да се окаже, че повечето от българските титли са пряко производни от “Бог”. (“бага” като производно от индийската дума за Бог “Бхага”). Например багатур може да се преведе като “Божи меч”. А има още и юк багаин, бири багаин, сетит багаин, ичиргу багаин, багатур багаин т.н. Това би могло да бъде доказателство, че българската аристократична йерархия е построена като копие на небесната йерархия. Божието царство на небето е пренесено в йерархичната структура на държавната администрация начело с Владетелят (като Божи пратеник на земята). Имената на древните български владетели са пълни със символика. Авитохол  – “син на сърната” (сърната е един от символите на космичното), другият легендарен родоначалник “Зиези от който са българите” в превод на новобългарски означава “издигнат духом, просветлен”.
 
Още два факта, древната ни прародина Бал(г)хара е наричана страната на “хилядата градове”, (6) а запазените над 50 титли свидетелстват, за силно развито държавно устройство. Такива държави обикновено са империи, а градският начин на живот и особено силно развитото стопанство със процъфтяваща търговия, занаяти и земеделие във всички български държави дават правото на проф. Добрев да говори за чудото на “Българската цивилизация”.

Тази държавна структура се повтаря със забележителна устойчивост в Бал(г)хара, Кавказката Стара Велика България, Волго-Камска и Дунавска България. Всички създадени български държави независимо от времето и мястото на съществуването им се славят с военните си успехи, свободолюбието, богатите градове и силно развитото си стопанство.

Така че са прави авторите говорещи за България като за “вечния пилигрим” или за “Бог и България” – единство в двойна плът. А плахите догадки за Богоизбраност на нашия народ ще намират все повече и повече потвърждения в историческите факти. Все пак наравно с евреите дори и като историческо време, ние сме втория монотеистичен народ в световната история. А може би и първия.

И както добре го е казал канасюбиги Пресиян в каменния си надпис от 837 г.: “Който търси истината Бог вижда! И който лъже Бог вижда!”
Александър Долев
Бележки


  1. Да не се бърка с тезите на Хитлер за арийска раса, каквато всъщност няма.
  2. Съвременните и древните народи на Европа, Индия, Иран, Афганистан, Пакистан са сродни по езикови, културни,  етнически и цивилизационни характеристики, които доказват общ произход  в  далечното минало от така наречените „айрии”. Според някои автори айриите са споменати в Библията под името „хурити (хари).
  3. Българите са наричани тогава от индийците болхи(ки).
  4. Навсякъде в текста използвам датировките на управлението на българските владетели, както Петър Добрев ги е разкрил в книгата си “Царственик  на Българското достолепие”.
  5. Авитохол погрешно е считан от някои историци за Атила. Всъщност  името Авитохол  е чисто българско и проф. Добрев го превежда като “син на кошутата”.
  6. Анонимния латински хронограф от 354 г. сл. Р. Хр.

Българското име

Най-знатни благородници сме ние,
издигнати аристократи на духа.
Това е тайната на българското име,
прикрита във ведически слова.

Божествени служители и посветени,
носители на чиста светлина,
създатели на българското време,
във старите анали на света.

В Балгхара древна сме живели,
страна на хилядите градове,
в подножието на Имеона –
свещенна планина от векове.

Петте Саракта сътворили,
разселвайки се бурно по света,
цивилизация и писменост сме подарили,
на древните народи тачещи ги и сега.

Законност, справедливост, строгост,
е същината на духа,
създавал нашите държави
и носещ в себе си мира.

А вярата в основата на всичко,
създадено от българина досега,
е вяра във един Отец и Господ,
Творец и Съдник на света.

Единствений Бог наш – Единосъщен,
действителен Висш Разум на света,
формирал той безкрайната вселена,
учител пръв с ведически слова.

Авитохол показа пътя на сърната,
във слънчева небесна светлина
и българите търсеха земята,
огряни от луната на нощта.

И българският календар е вечен,
с дванайсетте си цикли на века.
Той винаги ще отброява точно,
годините на нашата съдба.

Ний българите вече сме призвани,
да бъдем пак учителите на света,
със меч и словото си ще избавим,
човечеството неразумно от греха.

В свещенний връх на Имеона,
основа вечна на света,
ний столицата Балх ще вдигнем,
кат Божи храм на Любовта.

четвъртък, 18 април 2013 г.

"Кой продаде България на Сталин?"

"Салфетката на Чърчил"

На 5 септември 1944 г. Сталин без всякакви основания обяви война на Царство България. Единствено Великобритания реагира бурно чувствайки застрашени имперските си интереси. Настъпващите съветски войски могат да стигнат до Бяло море (върнато на България от германците) откъдето впоследствие съветския флот може да застраши британските морски пътища (търговски и военни) през Средиземноморието. Да не забравяме, че тогава Британия още е велика колониална империя и няма никакво намерение да се разделя с териториите си.
Съветското нахлуване в България противоречи и на тристранните американо - британо - съветски договорености да не се влиза в невоюващи страни.  Докато американците мълчат, в британския парламент има бурни дебати. Сега със задна дата се твърди, че Чърчил “подарил”  или "поднесъл върху салфетка" България на Сталин по време на срещата им в Москва на 9 октомври 1944г. Колкото и красиво да звучи това не е вярно. Действително Чърчил пише в мемоарите си за тази среща следното: ...Моментът беше подходящ за делови разговор и аз казах: “Нека уредим нашите проблеми на Балканите. Вашите  армии са в Румъния и България. Ние имаме интереси, мисии и  агенти там... как бихте погледнали на това да имате деветдесет процента преобладаващо влияние в Румъния, ние да разполагаме с деветдесет процента подобно влияние в Гърция, а в Югославия влиянието ни да бъде поравно - петдесет на петдесет процента?” Докато всичко това се превеждаше, аз написах на малко листче хартия:
Румъния
Русия - 90%
останалите 10%
 Гърция
Великобритания (заедно със САЩ) - 90%
Русия - 10%
 Югославия - 50-50%
Унгария - 50-50%
България
Русия - 75%
Останалите - 25%
 Аз подадох това листче на Сталин, който междувременно бе изслушал превода.
Настъпи кратка пауза. Тогава той взе един син молив, драсна една отметка върху него и ни го върна.”[1] Само въз основа на тези “самопризнания” на британския политик, сега се твърди, че Великобритания е виновна за съветската хегемония в България. На Запад пък битува друга една митологема, че Източна Европа била предадена на Сталин на конференцията в Ялта. Това обаче е само половината от истината. Следващите редове имат за цел да кажат другата половина от истината, а защо тя и досега  е неприятна и за кого е неприятна, читателят нека отсъди сам. Както всеки сам ще забележи, “джентълменското” споразумение между Чърчил и Сталин е от 9 октомври 1944г., а България е окупирана месец по-рано. От 9 септември нататък съветската армия и българските й комунистически лакеи безчинстват на спокойствие и убийствата без съд и присъда са в ход. Следователно Чърчил НЕ Е “ПРОДАЛ” България, а просто се е съгласил да признае едно реално съществуващо положение. А кой всъщност  продаде България и кога, ще стане ясно по-долу.
През май-юни  1943 г. започват сериозни  разногласия между англичаните и американците по отношение на военната стратегия и следвоенното устройство на света. Президентът Рузвелт има маниакалната идея да ликвидира империята на английските си съюзници и френската колониална империя, за да настанела ера на “Свободата и равноправието”. Разбира се надеждата му е  по този начин в новоосвободените страни да нахлуят американските корпорации, а Америка да бъде гарант на “Новия ред”. Търсейки съюзник за реализацията на плановете си, той решава да спечели Сталин и империята му на своя страна. Американският президент е смятал да направи международна организация (ООН), но с големи правомощия вкл. да разполага с международни въоръжени сили и да бъде нещо като световно правителство. Във върховният й орган да влязат САЩ, СССР, Китай и Англия (нещо като утешителна награда заради старата й слава). Тъй като англичаните естествено ще се съпротивляват на такъв “Нов ред”, Рузвелт се е надявал да спечели за каузата си освен СССР, още и Китай, за да може да диктува условията си над “съюзниците” англичани. Подразбирайки плановете му, британския премиер Чърчил започва отчаяни опити да предотврати американо-съветското сближение. Ябълка на раздора се оказва идеята за откриване на Втория фронт в Европа. Англичаните искат десантът на англо-американската армия да бъде на Балканите, за да предотврати заграбването им от СССР. Рузвелт - обратно. Той е склонен десантът да се извърши във Франция ( т.нар. операция “Овърлорд”), защото това е искане на Сталин. Удовлетворявайки искането на съветския диктатор, американският президент се е надявал в замяна да получи от него друго. През лятото на 1943 г. Рузвелт предприема енергични мерки за сближаване с Москва. Той назначава за посланик там ( на 18 октомври 1943 г. но подготовката за това започва още през лятото) патологичният съветофил Уилям Аверил Хариман. На 10 август 1943 г. на съвещание на началник щабовете си Рузвелт казва, че англичаните са опасяват да не би Балканите да  попаднат под съветско господство и за да го предотвратят искат да направят там съюзния англо-американски десант.  Той обаче не споделял това мнение, не вярвал, че  СССР искал да наложи там своето владичество. По негово мнение СССР искал просто “братски отношения с другите славянски народи”??! След това президентът им нарежда да защитават американската позиция за десант във Франция. Така и става.

Съветско-американският блок срещу Англия

Между 14 и 24 август в Квебек - Канада (тогава британски доминион) се провежда англо-американски среща на делегации на най-високо равнище. В историята тя остава под името конференцията “Квадрант”. В жестоки спорове американците налагат становището си за нахлуване във Франция  вместо Италия или на Балканите, както настояват британците. Това на практика би обрекло цяла Източна Европа на съветско робство. Че американците не са си правили никакви илюзии за Сталинските намерения личи от следния меморандум: “Доколкото Русия безусловно ще заема господствуващо положение в Европа след войната, то още по-важно е да се  поддържат и развиват най-дружески отношения с нея”. Това е връчено на Рузвелт от личния му съветник Хари Хопкинс, като официална насока за американската политика. Въпросният Хопкинс е бил изключително омразна за американците личност и Рузвелт не е смеел да му поверява официални постове. КГБ обаче го е смятало за свой агент, защото с изключително просъветските си  възгледи и тайната си интригантска дейност Хопкинс им е вършил неоценими услуги. Дълго време той е поддържал тайни връзки с Ахмеров - Вашингтонския резидент на КГБ. Благодарение на Хопкинс става назначението на Хариман за посланик в Москва и уволнението на антисъветски настроените държавни служители като Лой Хендерсън и държавния секретар (външния министър) Кордъл Хъл.
На 20 август Хопкинс разговаря с Хариман и двамата се съгласяват, че е жизнено важно за САЩ да спечелят за съюзник Русия с чиято помощ да воюват с Япония и да уреждат световните дела след войната. На 7 октомври Чърчил прави отчаян опит за десант на гръцките острови Лерос, Кос и Родос, с тайната цел при успех да разшири военните операции в континентална Гърция и на Балканите. Така би поставил американците пред свършен факт. Затова той моли в писмо Рузвелт да отпусне на британската армия 9 десантни кораба (от наличните 500). На 8 октомври Рузвелт категорично отказва, защото разбира, че това е британски опит да осуетят десанта във френска Нормандия и да воюват на Балканите. Затова Рузвелт настоява за тристранна срещу  със Сталин в Техеран за да направи американо-съветски блок срещу Чърчил.
Тримата външни министри заминават на конференция в Москва - 19-30 октомври 1943 г. за да подготвят Техеранската среща. Там Хариман зад гърба на шефа си Хъл прави сондажи с Литвинов за единодействие срещу англичаните. Британския министър Идън пък получава инструкции от Чърчил да се стреми да провали десантът в Нормандия  (операция “Овърлорд”) за сметка на операции на Балканите. Идън среща съпротивата на руснаците. Кордъл Хъл пък не желае да признае на руснаците заграбените територии преди войната. ( В договорен съюз с Хитлер, Сталин в периода 1939-41г заграбва източна Полша, Естония, Латвия, Литва,  румънска Бесарабия и част от Финландия.) По-късно това му становище ще му струва  поста на държавен секретар. По съвет на Хопкинс Рузвелт го заменя с безличния и сговорчив Стетиниъс. Хариман е въодушевен от разговорите си с Литвинов и пише на генерал Айзенхауер (бъдещ президент на САЩ от 1952 до 1960г.): “Изглежда съветите са настроени да играят с нас...”
Американската делегация пътува за Техеранската конференция на борда на крайцера “Айова” На съвещанията там Рузвелт провежда инструктаж и открито говори за ликвидирането на  френската и британската колониална империи. Заявява и че американците  няма да се ангажират на Балканите и в Италия. На съвещанието от 19 ноември той казва дословно: “Ние сме длъжни да стигнем до Берлин. Тогава нека Съветите вземат територията на изток от него.” Началник-щабът генерал Маршъл допълва: Ние считаме въпроса за Балканите изчерпан. Те не са ни нужни.”
На предварителната среща в Кайро британската и американската делегации имат големи разногласия. Шърууд пише:" У американските началник-щабове,  нямаше никакво съмнение в това какво означава всичко това. Те вече добре знаеха, че всеки път когато упорития министър-председател заговореше за Родос или за това да свие надясно от Северна Италия, значи му се иска да проведе стратегически диверсии в Югоизточна Европа, по далече от Северна Франция. Те се подготвяха за боя в Техеран, в който американците и руснаците щяха да излязат в единен фронт."[2]
На самата Техеранска конференция на “тримата големи” Сталин, Рузвелт и Чърчил, президентът непрекъснато подкрепя съветския диктатор срещу  британския премиер. Така окончателно е решено англо-американските армии да воюват във Франция. Това вече развързва ръцете на Сталин армиите му да стигна до Виена. Освен това той получава обещание от Рузвелт да признае на СССР заграбените територии в Прибалтика, Полша, Финландия и Румъния. Когато Сталин в двустранната среща на 1 декември го пита дали САЩ ще признаят на СССР заграбените през войната полски територии и Прибалтийските страни, Рузвелт казва: "В америка има шест-седем милиона граждани от полски произход и  като практичен човек  аз не бих искал да загубя техните гласове...Аз споделям идеите на маршал Сталин  и се надявам, че той ще разбере защо не мога публично да участвам  в решаването на този въпрос тук в Техеран или дори през пролетта на следващата година... В Съединените щати има и много литовци, латвийци и естонци. Аз зная, че Литва, Латвия и Естония и в миналото и доскоро са били част от Съветския съюз и когато руските армии отново влязат в тези републики, аз няма заради това  да тръгна да воювам със Съветския съюз."[3]   Двамата договарят и и търговско-икономическо сътрудничество след войната. Сталин на свой ред  подкрепя плановете на Рузвелт да ликвидира колониалните империи, да създаде Международна организация под техен контрол, да воюва с Япония и др. На техните срещи  зад гърба на Чърчил двамата се разбират отлично. Дори Рузвелт казва, че след като се отнеме Индия от англичаните  там трябва да се въведе тоталитаризъм по съветски образец, защото парламентарната демокрация не била подходяща за тази страна. ( по-късно Индия ги опроверга с образцовия си парламентаризъм.) Друг интересен момент в конференцията е, че  американската делегация отказва английското гостоприемство и се настанява  в сграда на съветското посолство. Естествено тя е екипирана плътно с подслушвателни уредби, а и последният камериер е поне майор от службите. Избягалият в Англия служител на КГБ Олег Гордиевски пише за тази конференция: "Приютена в сграда, която е съветска собственост, обслужвана от хора на НКВД, постоянно подслушвана от своите домакини, делегацията на Съединените щати е осъдена да практикува нещо като публична дипломация по време на първата среща на високо равнище със съветски лидер."[4]  Впрочем сигурно службите са били  разочаровани от подслушването, защото не са чули нищо антисъветско от американците.
Така и на тази конференция англичаните бяха изиграни и американо-съветския блок стана факт. На 6 юни 1944г. започна англо-американският десант в Нормандия. Сталин получи възможност да стигне до Берлин и Виена. На 9 октомври 1944г. Чърчил се съгласи със завоеванията му, но успя да спаси Гърция. Разбира се не от някакъв алтруизъм, а за да затвори изцяло Средиземно море, като не допусне до бреговете му СССР. Даже се стига дотам, че "освободителната британска армия" стреля срещу гръцките патриоти, които с оръжие в ръка са воювали срещу германските окупатори, но не желаят и британците на територията си.
Между другото не само американските интереси налагат на Рузвелт да води просъветска политика. Американските историци са доста критични към личността на президента си. Д.Крокър пише за него: "Очарован от самото начало от всичко руско, Рузвелт представляваше зрелище, което може да се нарече само жалко... него го лъжеха при всеки удобен случай, той можеше само да изрича безмислени щампи и да се впуска в празни комплименти в присъствието на диктатора."[5]
 На Ялтенската конференция в Крим (4-11 февруари 1945г.) “тримата големи” узакониха фактическото разделение на Европа. “Желязната завеса” се спусна за 45 години. И нека горните редове служат за предупреждение на онези нещастници, които и сега търсят "големия брат” този път зад океана. Защото в политиката братя няма. Има само големи и малки държави.
Бележки
[1] Churchill, W.S. "Triumph and Tragedy", с. 190
[2] Р. Шервуд,"Рузвельт и Гопкинс глазами очевидца" т.ІІ Москва 1958г. с.467
[3] "Техеранската конференция" сборник документи, С.1984г. с 183-184
[4] Кристофър.Андрю, Олег Гордиевски, "КГБ. Поглед отвътре." т.І, С.1992г. с.343
[5] цит. по С.Сосинский,"Акция Аргонавт", Москва 1970г. с.4 

Последни новини

powered by Surfing Waves