На 5 септември 1944 г. Сталин без всякакви основания обяви война на Царство България. Единствено Великобритания реагира бурно чувствайки застрашени имперските си интереси. Настъпващите съветски войски могат да стигнат до Бяло море (върнато на България от германците) откъдето впоследствие съветския флот може да застраши британските морски пътища (търговски и военни) през Средиземноморието. Да не забравяме, че тогава Британия още е велика колониална империя и няма никакво намерение да се разделя с териториите си.
Съветското нахлуване в България противоречи и на тристранните американо - британо - съветски договорености да не се влиза в невоюващи страни. Докато американците мълчат, в британския парламент има бурни дебати. Сега със задна дата се твърди, че Чърчил “подарил” или "поднесъл върху салфетка" България на Сталин по време на срещата им в Москва на 9 октомври 1944г. Колкото и красиво да звучи това не е вярно. Действително Чърчил пише в мемоарите си за тази среща следното: ...Моментът беше подходящ за делови разговор и аз казах: “Нека уредим нашите проблеми на Балканите. Вашите армии са в Румъния и България. Ние имаме интереси, мисии и агенти там... как бихте погледнали на това да имате деветдесет процента преобладаващо влияние в Румъния, ние да разполагаме с деветдесет процента подобно влияние в Гърция, а в Югославия влиянието ни да бъде поравно - петдесет на петдесет процента?” Докато всичко това се превеждаше, аз написах на малко листче хартия:
Румъния
Русия - 90%
останалите 10%
Гърция
Великобритания (заедно със САЩ) - 90%
Русия - 10%
Югославия - 50-50%
Унгария - 50-50%
България
Русия - 75%
Останалите - 25%
Аз подадох това листче на Сталин, който междувременно бе изслушал превода.
Настъпи кратка пауза. Тогава той взе един син молив, драсна една отметка върху него и ни го върна.” Само въз основа на тези “самопризнания” на британския политик, сега се твърди, че Великобритания е виновна за съветската хегемония в България. На Запад пък битува друга една митологема, че Източна Европа била предадена на Сталин на конференцията в Ялта. Това обаче е само половината от истината. Следващите редове имат за цел да кажат другата половина от истината, а защо тя и досега е неприятна и за кого е неприятна, читателят нека отсъди сам. Както всеки сам ще забележи, “джентълменското” споразумение между Чърчил и Сталин е от 9 октомври 1944г., а България е окупирана месец по-рано. От 9 септември нататък съветската армия и българските й комунистически лакеи безчинстват на спокойствие и убийствата без съд и присъда са в ход. Следователно Чърчил НЕ Е “ПРОДАЛ” България, а просто се е съгласил да признае едно реално съществуващо положение. А кой всъщност продаде България и кога, ще стане ясно по-долу. През май-юни 1943 г. започват сериозни разногласия между англичаните и американците по отношение на военната стратегия и следвоенното устройство на света. Президентът Рузвелт има маниакалната идея да ликвидира империята на английските си съюзници и френската колониална империя, за да настанела ера на “Свободата и равноправието”. Разбира се надеждата му е по този начин в новоосвободените страни да нахлуят американските корпорации, а Америка да бъде гарант на “Новия ред”. Търсейки съюзник за реализацията на плановете си, той решава да спечели Сталин и империята му на своя страна. Американският президент е смятал да направи международна организация (ООН), но с големи правомощия вкл. да разполага с международни въоръжени сили и да бъде нещо като световно правителство. Във върховният й орган да влязат САЩ, СССР, Китай и Англия (нещо като утешителна награда заради старата й слава). Тъй като англичаните естествено ще се съпротивляват на такъв “Нов ред”, Рузвелт се е надявал да спечели за каузата си освен СССР, още и Китай, за да може да диктува условията си над “съюзниците” англичани. Подразбирайки плановете му, британския премиер Чърчил започва отчаяни опити да предотврати американо-съветското сближение. Ябълка на раздора се оказва идеята за откриване на Втория фронт в Европа. Англичаните искат десантът на англо-американската армия да бъде на Балканите, за да предотврати заграбването им от СССР. Рузвелт - обратно. Той е склонен десантът да се извърши във Франция ( т.нар. операция “Овърлорд”), защото това е искане на Сталин. Удовлетворявайки искането на съветския диктатор, американският президент се е надявал в замяна да получи от него друго. През лятото на 1943 г. Рузвелт предприема енергични мерки за сближаване с Москва. Той назначава за посланик там ( на 18 октомври 1943 г. но подготовката за това започва още през лятото) патологичният съветофил Уилям Аверил Хариман. На 10 август 1943 г. на съвещание на началник щабовете си Рузвелт казва, че англичаните са опасяват да не би Балканите да попаднат под съветско господство и за да го предотвратят искат да направят там съюзния англо-американски десант. Той обаче не споделял това мнение, не вярвал, че СССР искал да наложи там своето владичество. По негово мнение СССР искал просто “братски отношения с другите славянски народи”??! След това президентът им нарежда да защитават американската позиция за десант във Франция. Така и става.
Между 14 и 24 август в Квебек - Канада (тогава британски доминион) се провежда англо-американски среща на делегации на най-високо равнище. В историята тя остава под името конференцията “Квадрант”. В жестоки спорове американците налагат становището си за нахлуване във Франция вместо Италия или на Балканите, както настояват британците. Това на практика би обрекло цяла Източна Европа на съветско робство. Че американците не са си правили никакви илюзии за Сталинските намерения личи от следния меморандум: “Доколкото Русия безусловно ще заема господствуващо положение в Европа след войната, то още по-важно е да се поддържат и развиват най-дружески отношения с нея”. Това е връчено на Рузвелт от личния му съветник Хари Хопкинс, като официална насока за американската политика. Въпросният Хопкинс е бил изключително омразна за американците личност и Рузвелт не е смеел да му поверява официални постове. КГБ обаче го е смятало за свой агент, защото с изключително просъветските си възгледи и тайната си интригантска дейност Хопкинс им е вършил неоценими услуги. Дълго време той е поддържал тайни връзки с Ахмеров - Вашингтонския резидент на КГБ. Благодарение на Хопкинс става назначението на Хариман за посланик в Москва и уволнението на антисъветски настроените държавни служители като Лой Хендерсън и държавния секретар (външния министър) Кордъл Хъл.
На 20 август Хопкинс разговаря с Хариман и двамата се съгласяват, че е жизнено важно за САЩ да спечелят за съюзник Русия с чиято помощ да воюват с Япония и да уреждат световните дела след войната. На 7 октомври Чърчил прави отчаян опит за десант на гръцките острови Лерос, Кос и Родос, с тайната цел при успех да разшири военните операции в континентална Гърция и на Балканите. Така би поставил американците пред свършен факт. Затова той моли в писмо Рузвелт да отпусне на британската армия 9 десантни кораба (от наличните 500). На 8 октомври Рузвелт категорично отказва, защото разбира, че това е британски опит да осуетят десанта във френска Нормандия и да воюват на Балканите. Затова Рузвелт настоява за тристранна срещу със Сталин в Техеран за да направи американо-съветски блок срещу Чърчил.
Тримата външни министри заминават на конференция в Москва - 19-30 октомври 1943 г. за да подготвят Техеранската среща. Там Хариман зад гърба на шефа си Хъл прави сондажи с Литвинов за единодействие срещу англичаните. Британския министър Идън пък получава инструкции от Чърчил да се стреми да провали десантът в Нормандия (операция “Овърлорд”) за сметка на операции на Балканите. Идън среща съпротивата на руснаците. Кордъл Хъл пък не желае да признае на руснаците заграбените територии преди войната. ( В договорен съюз с Хитлер, Сталин в периода 1939-41г заграбва източна Полша, Естония, Латвия, Литва, румънска Бесарабия и част от Финландия.) По-късно това му становище ще му струва поста на държавен секретар. По съвет на Хопкинс Рузвелт го заменя с безличния и сговорчив Стетиниъс. Хариман е въодушевен от разговорите си с Литвинов и пише на генерал Айзенхауер (бъдещ президент на САЩ от 1952 до 1960г.): “Изглежда съветите са настроени да играят с нас...”
Американската делегация пътува за Техеранската конференция на борда на крайцера “Айова” На съвещанията там Рузвелт провежда инструктаж и открито говори за ликвидирането на френската и британската колониална империи. Заявява и че американците няма да се ангажират на Балканите и в Италия. На съвещанието от 19 ноември той казва дословно: “Ние сме длъжни да стигнем до Берлин. Тогава нека Съветите вземат територията на изток от него.” Началник-щабът генерал Маршъл допълва: Ние считаме въпроса за Балканите изчерпан. Те не са ни нужни.”
На предварителната среща в Кайро британската и американската делегации имат големи разногласия. Шърууд пише:" У американските началник-щабове, нямаше никакво съмнение в това какво означава всичко това. Те вече добре знаеха, че всеки път когато упорития министър-председател заговореше за Родос или за това да свие надясно от Северна Италия, значи му се иска да проведе стратегически диверсии в Югоизточна Европа, по далече от Северна Франция. Те се подготвяха за боя в Техеран, в който американците и руснаците щяха да излязат в единен фронт." На самата Техеранска конференция на “тримата големи” Сталин, Рузвелт и Чърчил, президентът непрекъснато подкрепя съветския диктатор срещу британския премиер. Така окончателно е решено англо-американските армии да воюват във Франция. Това вече развързва ръцете на Сталин армиите му да стигна до Виена. Освен това той получава обещание от Рузвелт да признае на СССР заграбените територии в Прибалтика, Полша, Финландия и Румъния. Когато Сталин в двустранната среща на 1 декември го пита дали САЩ ще признаят на СССР заграбените през войната полски територии и Прибалтийските страни, Рузвелт казва: "В америка има шест-седем милиона граждани от полски произход и като практичен човек аз не бих искал да загубя техните гласове...Аз споделям идеите на маршал Сталин и се надявам, че той ще разбере защо не мога публично да участвам в решаването на този въпрос тук в Техеран или дори през пролетта на следващата година... В Съединените щати има и много литовци, латвийци и естонци. Аз зная, че Литва, Латвия и Естония и в миналото и доскоро са били част от Съветския съюз и когато руските армии отново влязат в тези републики, аз няма заради това да тръгна да воювам със Съветския съюз." Двамата договарят и и търговско-икономическо сътрудничество след войната. Сталин на свой ред подкрепя плановете на Рузвелт да ликвидира колониалните империи, да създаде Международна организация под техен контрол, да воюва с Япония и др. На техните срещи зад гърба на Чърчил двамата се разбират отлично. Дори Рузвелт казва, че след като се отнеме Индия от англичаните там трябва да се въведе тоталитаризъм по съветски образец, защото парламентарната демокрация не била подходяща за тази страна. ( по-късно Индия ги опроверга с образцовия си парламентаризъм.) Друг интересен момент в конференцията е, че американската делегация отказва английското гостоприемство и се настанява в сграда на съветското посолство. Естествено тя е екипирана плътно с подслушвателни уредби, а и последният камериер е поне майор от службите. Избягалият в Англия служител на КГБ Олег Гордиевски пише за тази конференция: "Приютена в сграда, която е съветска собственост, обслужвана от хора на НКВД, постоянно подслушвана от своите домакини, делегацията на Съединените щати е осъдена да практикува нещо като публична дипломация по време на първата среща на високо равнище със съветски лидер." Впрочем сигурно службите са били разочаровани от подслушването, защото не са чули нищо антисъветско от американците. Така и на тази конференция англичаните бяха изиграни и американо-съветския блок стана факт. На 6 юни 1944г. започна англо-американският десант в Нормандия. Сталин получи възможност да стигне до Берлин и Виена. На 9 октомври 1944г. Чърчил се съгласи със завоеванията му, но успя да спаси Гърция. Разбира се не от някакъв алтруизъм, а за да затвори изцяло Средиземно море, като не допусне до бреговете му СССР. Даже се стига дотам, че "освободителната британска армия" стреля срещу гръцките патриоти, които с оръжие в ръка са воювали срещу германските окупатори, но не желаят и британците на територията си.
Между другото не само американските интереси налагат на Рузвелт да води просъветска политика. Американските историци са доста критични към личността на президента си. Д.Крокър пише за него: "Очарован от самото начало от всичко руско, Рузвелт представляваше зрелище, което може да се нарече само жалко... него го лъжеха при всеки удобен случай, той можеше само да изрича безмислени щампи и да се впуска в празни комплименти в присъствието на диктатора." На Ялтенската конференция в Крим (4-11 февруари 1945г.) “тримата големи” узакониха фактическото разделение на Европа. “Желязната завеса” се спусна за 45 години. И нека горните редове служат за предупреждение на онези нещастници, които и сега търсят "големия брат” този път зад океана. Защото в политиката братя няма. Има само големи и малки държави.
Няма коментари:
Публикуване на коментар