Паметниците на поробителите

Паметникът на връх Шипка можеше да има 
на върха статуя на Сюлейман паша

Ако сте прочели предходния материал "Окупационните паметници на националния позор"  и българската ви кръв е кипнала, като прочетете този направо ще се хванете за пищова. Защото преди години един малоумник искаше да прави паметник на Сюлейман паша на Шипка. И ако не беше бурната реакция на националистите за малко и да успее. Но да караме поред. "Комитетът за войнишките паметници се опитва да прокара шокираща инициатива - да бъде поставена мраморна плоча на Шипка в памет на загиналите по време на Руско-турската война 14 000 турски войници и техния предводител Вейсел паша. Инициаторите допускат, че идеята им няма да бъде възприета лесно от общественото мнение, но въпреки това вече провели сондажи с военните аташета на Русия, Украйна и Турция и те не се възпротивили. Председател на комитета е зам.-кметът на Пловдив Здравко Зафиров. Той е бивш зам. вътрешен и зам. военен министър в правителството на Иван Костов. Според Зафиров идеята възникнала спонтанно, когато от комитета решили да бъде поставена паметна плоча в Одрин в памет на загиналите 1500 български войници през 1915 г. "Не можем на реципрочен принцип да не възстановим паметта на турските войници, които са загинали около Шипка. Идеята бе спонтанна - за да провокираме в добрия смисъл и да проверим дали имаме вече европейския възгледи и намерения", заяви Зафиров." Във въпросния комитет освен това влизаха и други видни управленци: кметовете на Велико Търново - Румен Рашев, на Плевен - Найден Зеленогорски, на Шумен - Веселин Златев, на Карлово - Емил Кабаиванов, на Казанлък - Стефан Дамянов, разни полковници и генерали. 

Този изверг можеше да има паметник в България

Скандалът е още по-голям, защото първоначалната идея е била паметникът да е на Сюлейман паша. Ето кой е той "Но има един друг по-известен френски евреин в тази война - (Сев) Соломон Леви - роден в Цариград, по-известен като Сюлейман паша, който е "прочут" със зверствата си при потушаването на въстанията в Черна гора (1862) и остров Крит (1867), и пак в Черна гора през Сръбско-турската война в 1876 г. Специално в България през Руско-турската война, остава в историята със зверското избиване на около 15 000 души в Старозагорско. В църквата "Света Троица" - в храма и двора й, са били изклани над 2 500 души. А някои от труповете останали прави, защото след като били обезглавени, нямало къде да паднат, описват по-късно малцината останали живи очевидци на тяхната мъченическа смърт. В началото на януари 1878 г. е имал намерението да опожари и София, за да затрудни руската армия, но бил разубеден от равина на града защото, голяма част от жителите на София са били евреи. Та този евреин как да го квалифицираме освен като морален изрод? Впрочем за некадърността си в битката при Шипка и впоследствие при Пловдив е осъден от турски военен съд на 15 години затвор, които отчасти излежава. Пред съда се оправдава, че нямал българи разузнавачи. Явно тогава не е намерил предатели. А един български малоумник на който ме е срам да му пиша името - политик - зам.- министър на две силови министерства последователно по време на управлението на Иван Костов, предложи да направим паметник на Соломон паша под Шипка." - пише анонимният автор във форума. Е, аз му написах името на този безполезен кръгъл идиот - Здравко Зафиров - той е работил като водопроводчик в родния си Пловдив, след това като активист на СДС го правят секретар на Община Пловдив през 1995 г., оттам после става депутат през 1997 г. Премиерът Иван Костов го забелязва на една сбирка на парламентарната им група в Боровец. Здравко танцувал отлично и завършвайки танца със шпагат, целунал ръка на "класната" - Екатерина Михайлова - тогава шеф на парламентарната група на СДС. Явно Костов разбира, че е ценен и перспективен кадър, извиква го на разговор и като открива, че Зафиров е доволно глупав, но послушен и изпълнителен, го прави последователно заместник министър на военното и вътрешното министерство. Когато Костов пада от власт, този "умник" се връща като заместник-кмет в Пловдив. Та първоначалната му "гениална" идея е била да имаме паметник на Соломон паша. Но понеже се вдига буря от негодувание, променят проекта - първо - да бъде на Вейсел паша, после на загиналите турски войници и накрая въобще се отказват от това. Едно обяснение на това малоумие има тук: "Както и тогава в Унгария, така и днес у нас има достатъчно индикации, че злощастната идея на комитета на Здравко Зафиров, възбудила такава остра полемика сред българската общественост, е внушена на формалните инициатори отвън, може би от евроинституциите или от североатлантическите структури. Ако това е вярно, има всички шансове инициативата да се реализира, въпреки изразените обществени несъгласия. За да се превърне в истински жест на помирение между българи и турци обаче, тя би трябвало да бъде съпътствана и от няколко подходящи думи на извинение от официален представител на турската държава - за кланетата, извършвани от османската армия над мирното българско население по време на войната от 1877-1878 г. Така например, запасняците на Кямил паша, които на път от Пловдив за Шейново преминават през Стрямската долина, извършват неоправдано сурови репресии над жителите на Карлово, Сопот, Калофер и околните села. Сърцераздерателна картина на жестоките насилия на турските аскери над беззащитните сопотненци е нарисувал народният поет Иван Вазов в началото на своя роман “Нова земя”. Тогава загива и бащата на писателя - Минчо Вазов." Радикалдемократите имат предвид опитът на Унгария: "През 1994 г. проевропейското унгарско правителство издигна в Сегед паметник на султан Сюлейман Великолепни (който през 1566 г. умира по време на обсадата на града, само един ден преди неговата армия да го превземе и да завърши покоряването на Унгария). По замисъла на своите създатели този паметен знак трябваше да ознаменува историческото помирение между унгарците и турците преди тяхното евентуално приемане в Европейския съюз. Тогавашният президент на Турция - Сюлейман Демирел, който присъстваше на церемонията по откриването на монумента, направи несръчен опит да се извини за деянията на своя далечен османски предшественик преди 450 години, заявявайки: “Ние с тъга си спомняме за враждите от миналото, но сега се съсредоточаваме върху нашето приятелство...” В отговор унгарският министър на културата - Габор Фодор, отбеляза: “ХVІ век бе ерата на изграждането на империите в Европа - Унгария бе една от страните, които загубиха най-много от усилията на Сюлейман да изгради своя империя...”. Този меланхоличен коментар на министъра, изпълнен с общи фрази и съчувствие към жертвите, е типичен пример за това как постъпват цивилизованите народи в подобни конфузни ситуации. По аналогичен начин върху паметника на изгорения на клада по заповед на Калвин испански учен - Мигел Сервет, жителите на Женева са поставили надпис: “Той стана жертва на своето време”, а върху монумента на Кортес в Мексико любопитните туристи могат да прочетат: “Това не беше победа или поражение, а трудното раждане на една нова нация”. Подобна логика, която обяснява всичко и оправдава всеки, не успяла да убеди един унгарски ученик, който през 1994 г. възкликнал спонтанно пред кореспондента на “Ройтерс”: “Какво! Следващият паметник сигурно ще бъде на Чингиз хан!” (“монголският владетел, чийто орди през ХІІІ в. едва не изтриват Унгария от картата на света”, пояснява кореспондентът на западните си читатели). За разлика от 14-годишния Бенсе, неговите учителки - Ана Ингола и Маргит Будай, били на противоположното мнение: “Ние напълно споделяме идеята, сега можем да показваме двата лъва на нашите ученици и на туристите.” (имайки предвид двата паметника: на защитника на Сегед - Милош Зрини, в чиято чест на централния площад на града била издигната бронзова статуя на лъв, и на султан Сюлейман Великолепни)." Както виждаме и в Унгария са управлявали безхаберници - не е учудващо, тогава на власт беше Унгарската Социалистическа Партия с премиер Дюла Хорн. Веднага след това го свали с избори Виктор Орбан и стана премиер за първи път през 1998 г. до 2002 г. с партията си Фидес, и после през 2010 година се завърна триумфално и се превърна в герой на съвременната нормално мислеща Европа. Но България не е Унгария - те си имат Виктор Орбан, ние си имаме Бойко Борисов и Росен Плевнелиев. А защо не се осъществи тази антибългарска идея? Ами отговорът е тук: "127 г. по-късно отново ще се бием за Шипка, предупредиха от ВМРО-Българско национално движение (VMRO.org) по повод "лансираното в медиите предложение в подножието на върха да се издигне "паметник" на Сюлейман паша". Идеята бе остро разкритикувана и от Слави Трифонов в шоуто му по Би Ти Ви снощи, като водещият се закани, ако тя бъде реализирана, лично "да гътне" издигнатия паметник. "Сюлейман паша по време на Руско-турската война разорява цветущата Розова долина, опожарява Стара Загора и избива хиляди невинни мирни жители на Калофер, Карлово и околните селища. Абсурдно е да се иска издигане на "паметник" на доказан палач на български мъже, жени и деца", възмущават се от ВМРО-БНД. Според тях това е "атака срещу устоите на българската държавност", а "включването на представители на ДПС в тази инициатива показва кого всъщност обслужва това срамно начинание". ВМРО-БНД гарантира, че дори и всички български институции да разрешат поставянето на паметник на Сюлейман паша, той няма да стои там повече от 24 часа, предупреждават от движението. "Младежката организация на ВМРО в Казанлък поставя националния трибагреник на мястото, определено за този "паметник". Чакаме да видим коя българска ръка ще посегне да го свали, за да постави там "паметник" на един военнопрестъпник", се казва още в съобщението им." Имаше и други такива закани от патриотични организации. В крайна сметка разумът надделя и Здравко Зафиров се покри в дълбока нелегалност. Дано да е отишъл да живее в любимата му Турция. 

Послепис

Както виждате националните предатели обикновено са кръгли глупаци. Но може наистина да има паметник на загиналите за свободата и обединението на България обикновени турски войници. Защото заедно с тях - бившите поробители, воюваме срещу руснаците - бившите ни освободители в Първата Световна Война. Както казва генерал Колев за да предотврати евентуални русофилски чувства всред войската: ,,Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"

Конната дивизия на генерал Колев в Добруджа -
ужасът на руската казашка конница

Ако си спомним добре нашата собствена история, в Първата Световна Война сме съюзници освен с Германия, и Австро-Унгария, и с Турция. В трагично завършилата за нас през 1913 г. Втора Балканска Война освен, че Гърция, Сърбия и Турция ни отнемат Македония, Беломорието и Източна (Одринска) Тракия, Румъния ни напада в гръб и ни взема Южна Добруджа, (освен, че владее и Северната, която й е дадена на Берлинския конгрес през 1878 г.) Та през 1915 г. България влиза във войната на страната на германския блок за да си върне отнетите  от съседите ни земи. Заедно с Австро-Унгария разгромяваме Сърбия и си връщаме Македония и Поморавието, даже си разделяме Сърбия наполовина. После атакуваме Гърция и си връщаме голямата част от Беломорието и Македония, като разбиваме гръцките и съюзническите им френски, английски и сръбски войски. През 1916 г. Румъния се включва във войната на страната на Антантата и нашите войски атакуват румънската армия в Южна Добруджа, разбиват в ход румънските и подкрепящите ги сърбо-хърватски и руски войски, връщаме си с блестящи победи градовете Тутракан, Силистра, Добрич и продължаваме победоносния си ход към Северна Добруджа. 

Пленен от армията ни  руски бронеавтомобил в Добруджа

Славният ни пълководец генерал Стефан Тошев командва великата ни армия. В тези битки войската ни вече воюва рамо до рамо с нашите съюзници турците. Една тяхна бойна част е изпратена да ни помага за освобождаването на Северна Добруджа. Българското командване е било против тяхното участие, защото са предполагали, че после Турция ще иска териториални компенсации с български земи в Тракия, както и става наистина. Историците пишат: "В подкрепа на 3-та Българска армия пристига турският 6-ти турски корпус в състав от 15-та и 25-та дивизия с обща численост първоначално от близо 20 000 души. Те се съсредоточават поетапно и предните низамски полкове се включват в първата атака на Кубадин в състава на Добричките войски. Българското Главно командване е било против това в Добруджа да се пращат османски вместо германски войски, не защото е било с лошо мнение за бойните качества на Османската армия (напротив!), а защото е считало, че султанското правителство впоследствие може да използва това като повод да иска териториални компенсации (главно в Тракия). Така и става през 1918 г. Присъствието на турските войски в Добруджа е проблем, защото те са негодни за настъпателни действия. Това се признава от фелдмаршал А. фон Макензен, който в специална телеграма предупреждава ген. Ст. Тошев: ,,Турските войски са добри, но те  са годни главно за отбрана. На тях трябва да се гледа като на българските войски от втора линия (опълченски и маршеви полкове). Затова за препоръчване е, щото българските войски от втора линия и турските войски да бъдат употребявани за отбрана и пр.’’ 

Ген. Тошев и Мустафа Хилми Коджахарзем паша
 наблюдават сражение около Меджидия, окръг Кюстенджа

Въпреки основателните подозрения на българските политици и военни, заедно с турците изтикваме руско-сръбско-румънските врагове - някой удавяме в Черно Море, други в Дунава, част от тях, нашата победоносна конница ги изколва в движение. И си връщаме цялата Северна Добруджа до делтата на Дунава. Форсираме Дунав и заедно с настъпващите от запад австро-унгарски и немски войски се срещаме в столицата Букурещ. Та на тези редови турски войници, загинали достойно за нашето национално обединение, наистина може да има един скромен паметник в Добрич примерно. Не, че са ни обичали особено нас - бившата им "рая", но честно са изпълнили войнския си дълг, пратени от управниците им да воюват заедно с нас като съюзници.

Послепослепис
И накрая нещо лично. Наложи ми се преди години да присъствам служебно на една възпоменателна религиозна церемония в британско военно гробище в един български град. Организирано беше от посолството, посланикът беше довел и британски пастор да отслужи молебен по англиканския църковен канон, присъстваха британски офицери и български политици и управленци. Кръвта ми кипеше, та дядо ми в редовете на българската армия воюваше при Дойран срещу англо-френско-сръбско-гръцките войски за да освободи родната си Македония в Първата Световна Война. Още пазя щикът му ръждив от кръвта на враговете, които беше пробол със славното "Напред на нож!" и един трофеен френски байонет взет от убит французин. Пазя и кобура на баща ми - царски офицер в освободителния ни корпус в Егейска Македония през Втората Световна Война, впоследствие воювал и в Югославия и Унгария в Отечествената война и награден с кръст за храброст. И аз, който две години с автомат Калашников в казармата се готвех да отразявам евентуалното турско-гръцко нашествие, присъствах на молебен за убитите от нашата славна армия врагове!!! Дебнех някоя непремерена фраза на посланика, но и той, и пастора се държаха изключително добре, сведоха церемонията до нормалната християнска грижа за душите на загиналите, не намесиха никаква политика, нито история, която би могла да обиди българите. Така, че дори и ние православните (по канон ни е забранено да присъстваме на служби на еретици, каквито всъщност са лутераните и англиканите) държахме запалени свещички и се кръстихме по време на службата. Но това е нормалното християнско и цивилизовано отношение към мъртвите. Британското посолство си плаща поддръжката на военното гробище. България също има свои военни гробища зад граница, но например в Македония и Сърбия, те редовно са поругавани, въпреки  Женевската конвенция, която ги защитава. Въпрос на култура и отношение към мъртвите. Но едно са обикновените редови войници, загинали в изпълнение на дълга си, на които дължим християнско уважение и почит, а съвсем друго е паметник на Сюлейман паша. Или на американските пилоти - варварски взривили съвсем безмислено София, без никаква военно-стратегическа необходимост. Или пък монументите на техните тогавашни съюзници - съветските окупатори на България. А такива американски и съветски символи - унижения на националното ни достойнство и история, гаврещи се с паметта на падналите ни герои по бойните полета в защита на Родината, имаме твърде много по многострадалната ни българска земя....  Паметниците на окупаторите - американци и руснаци си стоят в София и досега.

Окупационните паметници на националния позор

Художниците не се усетиха, че замениха съветските  окупатори
с американски като им изрисуваха филмовите герои

В София има няколко обидни за българската нация "паметника" на окупаторите - нашите врагове във Втората Световна Война - САЩ и СССР. Които тогава бяха съюзници и си разделиха Европа със споразуменията от срещите си в Техеран, Ялта и Потсдам. Със съгласието на президента Рузвелт, България беше подарена на Сталин. На самата Техеранска конференция (в края на 1943 г.) на “Тримата големи” - Сталин, Рузвелт и Чърчил, президентът непрекъснато подкрепя съветския диктатор срещу  британския премиер. Така окончателно е решено англо-американските армии да воюват във Франция, вместо на Балканите. Това вече развърза ръцете на Сталин армиите му да стигнат безпрепятствено до Виена. Освен това, той получава обещание от Рузвелт да признае на СССР заграбените територии в Прибалтика, Полша, Финландия и Румъния. Когато Сталин в двустранната среща на 1 декември го пита дали САЩ ще признаят на СССР заграбените през войната полски територии и Прибалтийските страни, Рузвелт казва: "В Америка има шест-седем милиона граждани от полски произход и  като практичен  човек  аз не бих искал да загубя техните гласове... Аз споделям идеите на маршал  Сталин  и се надявам, че той ще разбере защо не мога публично да участвам  в решаването на този въпрос тук в Техеран или дори през пролетта на следващата година... В Съединените щати има и много литовци, латвийци и естонци. Аз зная, че Литва, Латвия и Естония и в миналото и доскоро са били част от Съветския съюз и когато руските армии отново влязат в тези републики, аз няма заради това  да тръгна да воювам със Съветския съюз."    Двамата договарят и и търговско-икономическо сътрудничество след войната. Сталин на свой ред  подкрепя плановете на Рузвелт да ликвидира колониалните империи на Франция и Англия, да създаде Международна организация (ООН) под техен контрол, да воюва с Япония и др. На техните срещи зад гърба на Чърчил, двамата се разбират отлично. Дори Рузвелт казва, че след като се отнеме Индия от англичаните, там трябва да се въведе тоталитаризъм по съветски образец, защото парламентарната демокрация не била подходяща за тази страна. (По-късно Индия ги опроверга с образцовия си парламентаризъм.) Друг интересен момент в конференцията е, че американската делегация отказва английското гостоприемство и се настанява  в сграда на съветското посолство. Естествено тя е екипирана плътно с подслушвателни уредби, а и последният камериер е поне майор от КГБ. Избягалият в Англия служител на КГБ Олег Гордиевски пише за тази конференция: "Приютена в сграда, която е съветска собственост, обслужвана от хора на НКВД, постоянно подслушвана от своите домакини, делегацията на Съединените щати е осъдена да практикува нещо като публична дипломация по време на първата среща на високо равнище със съветски лидер."   Впрочем сигурно службите са били  разочаровани от подслушването, защото не са чули нищо антисъветско от американците. Така, на тази конференция англичаните бяха изиграни и американо-съветския блок стана факт. На 6 юни 1944 г. започна англо-американският десант в Нормандия. Сталин получи възможност да стигне с войските си до Берлин и Виена.

Паметник на съветските окупатори на бул."Черни връх"

Съветската окупация - 1944-1947 г.

На 5 септември 1944 г. СССР без всякакви основания обяви война на Царство България. Единствено Великобритания реагира бурно, чувствайки застрашени имперските си интереси. Настъпващите съветски войски могат да стигнат до Бяло море (върнато на България от германците), откъдето впоследствие съветският флот може да застраши британските морски пътища (търговски и военни) през Средиземноморието. Да не забравяме, че тогава Британия още е велика колониална империя и няма никакво намерение да се разделя с териториите си. Съветското нахлуване в България противоречи формално и на тристранните американо - британо - съветски договорености, да не се влиза в невоюващи страни. СССР не е във война с България и поддържат нормални дипломатически отношения. Но американците мълчат, защото спазват договорката Сталин - Рузвелт от Техеран, само в британския парламент има бурни дебати. Съветската окупация от 8 септември  1944г. и подтикнатия от нея “Отечественофронтовски” преврат на 9-ти септември станаха, след като в Москва стана ясно, че по друг начин властта не може да бъде заграбена. Планът за поробване на България започна да се осъществява. Той включваше три елемента:

1. Изтребване на българския елит.

2. Стопанско поробване на държавата.

3. Ликвидиране на монархическия институт-крепител на конституционния ред и държавна независимост.

Обезглавяването на българската нация

Паметник на съветските окупатори и слугите им - 
комунистическите убийци - гавра с жертвите им в България

То е било планирано отдавна.  Паролата “Авгиевите обори да бъдат пометени с желязна метла” беше дадена от Георги Димитров от Москва. Получавайки я, комунистите започнаха убийства без съд и присъда. До края на 1944 г. бяха избити над 30 000 кметове,  учители, свещеници, полицаи, низши военни, дребни търговци и изобщо по-видни хора по места. Викани посред нощ “за малка справка” те изчезнаха в незнайни безкръстни гробове. В “Държавен вестник” от онзи период са публикували съобщения за 30 000 безследно изчезнали, но не всички засегнати семейства са имали смелостта за такава публикация. Впоследствие за да се “узаконят” убийствата, някои от загиналите задочно бяха “съдени” (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

Вторият етап на чистката беше позорният безпрецедентен в световната история противо”Народен съд” от декември 1944 до април 1945 г. В него 135 съдилища в цялата страна съдиха 11 122 души от които 2 793 на смърт. (По-други данни над 3000 души) Там “съдеха” хора от елита, които не можеха току-така   да “изчезнат безследно”- регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери. С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV  Обикновено Народно Събрание, цели министерства,  Генералния щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанския и интелектуален елит на страната. На някои особено важни “подсъдими” като регентите, разпитите се водеха в Москва от съветски следователи.  Всред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов ..., царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други. Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност. Обезкръвяването на българския народ приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947 г. Общо през 12 затвора и 56-те концлагера в периода 9-ти септември 1944 - 9 ноември 1989 г. минаха над 200 000 души. Чудовищно изобретение  от 1946 г., насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други “неблагонадеждни”, или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990 г. живи 3 000, всички до един1 бяха болни от лъчева болест или левкемия.  А уранът заминаваше за СССР и с него беше направена първата руска ядрена бомба...

Червената боя не може да отмъсти
за  пролятата българска кръв

Случайно оцелелите близки на избитите бяха “въдворени” да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.

След като е изтребен  в голяма степен българският елит, от Москва е изпратен да оглави правителството Георги Димитров. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и е говореше български с руски акцент. Въпреки това обаче, руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шуреят и телохранителят му, Вълко Червенков за да го шпионира.  Когато си свърши работата да присъедини България като губерния към СССР, Димитров вече беше безполезен и господарите му го отровиха в санаториума Барвиха край Москва през 1949 г. След това поставиха на мястото му агента си Вълко Червенков. С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) Таврийските и Бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Изфабрикуваната в Коминтерна “македонска нация” започна насилствено да се налага във Вардарска Македония върната на Югославия и в Пиринска останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за “македонци”. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари - “учители”, “книжари” и други, които да “обучават” населението на “родния му македонски език”. Беше направена така наречената “правописна реформа” замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-десетте години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила, комунистите се опитаха да скъсат писмовното  единство на западните и източните български говори, за ад отделят окончателно Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната култура, обявена за “фашистка” и “буржоазна”, като организираха публични палежи на български книги, или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите се скриха в секретните и спецфондове на библиотеките. Забранени бяха за издаване и четене, дори автори като Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха, или откарани в Москва безценни исторически ръкописи, и богослужебни книги от средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофага с костите на Гоце Делчев. Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете носещи имена на български владетели бяха сменени с имена без титли. Така ул. “Цар Иван Асен ІІ” стана “Иван Асен”, улица “Цар Симеон Велики” - “Симеон” и други подобни кощунства. Държавния герб бе сменен с жалко копие на съветския, като датите “681-1944 г.” точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни държава. Химнът беше преправян на три пъти.  Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, но независимо от това хората бяха насилвани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни “ритуални домове”. Даже след смъртта на човека, над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка вместо кръст, като последна гавра  с мъртвите. С поредица от такива мерки българският народ се оказа без елит и 45 години остана безропотно стадо, което не направи, нито един антикомунистически бунт, или протест, подобни на унгарския от 1956, чехословашкия от 1968 г. или полските от 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 г. Вината за това обаче не е наша. Просто окупаторите си свършиха добре работата...

Новите американски окупатори

Паметникът на американските пилоти -
убийци пред посолството на САЩ

Но да не забравяме кои им позволиха да направят това - американците, които подариха България и цяла Източна Европа на Сталин. А в София има и техни паметници. Единият от тях е просто кощунствен. Той е на американските "герои-летци" бомбардирали София.

"По време на бомбардировките от 1943-1944 г. са убити, безследно изчезнали и починали от раните си над 2000 души от софийското население, разрушени са над 12 500 сгради. Близо 1/4 от сградния фонд на София е сринат. Напълно унищожени са Държавната печатница, Областният (Окръжен) съд, Малката баня, Градската библиотека, театър "Одеон", Юнион клуб, Домът на културата и печата, Артилерийските казарми, католическата катедрала "Свети Йосиф" и мн. др. Те не са възстановени. Силно засегнати са Народният театър, Народното събрание, Българската земеделска банка, Богословският факултет, Природонаучният музей, зала "България", къщата музей "Иван Вазов", сградата на БАН, Централна баня, Александровска болница." - пише вестник "Гласове". "На 13 декември 1941 г., десет месеца след като България се присъединява към Тристранния пакт, Народното събрание в София обявява война на Великобритания и САЩ. Това е по-скоро символичен акт, а не намерение за конкретни военни действия от наша страна. България така и не предприема такива. Но това не спира британския премиер Чърчил и американския президент Рузвелт  през август 1943 г. да дадат началото на операция "Приливна вълна". Тя има за цел да неутрализира съюзниците на Третия райх, Румъния и България, и да ги принуди да капитулират. Над териториите на двете държави започват системни бомбардировки. От 14 ноември 1943 г. до 17 април 1944 г. над София са предприети 11 въздушни нападения." 

Българският позор. На заден фон посолството на САЩ.

Българската армия героично се бори с нашествениците: "На 14 ноември 1943 г. е първата масирана въздушна атака на столицата. 91 вражески самолета разрушават 47 сгради, загиват около 60 души, близо 200 са ранени. Следват бомбардировки почти през десет дни. Настъпва 10 януари 1944 г. Около 12 ч. по обед сирените възвестяват за предстоящо въздушно нападение. Половин час по-късно столицата ни е атакувана от 180 американски бомбардировача и 100 изтребителя. Срещу тях противовъздушната отбрана на София изпраща 39 прихващачи. България губи само един самолет срещу 31 свалени американски бомбардировачи."  Особено унищожителна е бомбардировката на 10 януари. "Но истинският ужас за софиянци настъпва през нощта на 10 срещу 11 януари. Из спомените на генерал Стоян Стоянов - военен летец, един от защитниците на София. Той участва в 35 бойни полета срещу англо-американските самолети, сваля 3 бомбардировача и 2 изтребителя и нанася сериозни повреди на още 4 самолета: "На 10 януари на софиянци бе съдено да преживеят ужаса на една варварска бомбардировка. В този зимен ден нашата столица беше жестоко ударена на два пъти - през деня и през нощта. Тази бомбардировка бе добре запомнена от жителите на столицата, защото тя не бе "слаба", както се казваше за всички досегашни бомбардировки. При тази бяха ударени не само крайните квартали, а бе засегнат и силно разрушен и центърът на града. До това нападение правителството не бе помислило за евакуирането на държавни учреждения и индустриални предприятия, нито на част от населението, но след този ден настана такава паника, която не се поддава на описание. Градът сам доброволно се евакуираше, без заповед, без принуда. Въпреки всичко хиляди хора и сгради са спасени от атаките на противника заради самоотвержената съпротива на българските военновъздушни сили. Защитниците на София отклоняват част от атаките и свалят голям брой вражески самолети. Между героите са Димитър Списаревски, Георги Кюмюрджиев, Мито Дисов, Стоян Стоянов, Неделчо Бончев, Любен Кондаков, Герхард Венгел и много други." За тези наши летци нямаме паметници. Има само един в парка "Мадара" на един германски герой загинал за нашата Родина, като доблестен офицер от Вермахта.

Немският пилот Герхард Венгел има скромен монумент - обикновен камък с паметна плоча с името на пилота, дал живота си за съюзническа България. Която плоча на няколко пъти беше счупвана и поругавана и отново възстановявана. 

"Паметниците" на националното унижение

А иначе за старите и новите окупатори "паметници" има много и ги охраняват:

Паметникът на филиала на ЦРУ в "Южния парк" е осмян...

На съветските окупатори наречени "освободители"...

На съветския комсомол - "60 години ВЛКСМ" в "Южния парк"

На съветските поробители - червена боя заради кръвта на дедите ни.

Наглият американски паметник до посолството  на улица "Козяк" щеше да бъде на всички загинали във войната и от двете страни. Това не се случи - вижте надписът му: "На всички американци, които служиха в България по време на Втората Световна Война. Те дадоха своето днес за нашето утре"...  Пише "служеха", по-правилно е "убиваха".

Не смееха да поставят тази обида за нацията другаде, а точно до посолството за да я охраняват. Някой ден ще я махнем, заедно със съветските подигравки с националната чест и достойнство. Ето и предупредителният знак до него... Щракнете го за увеличение. Виждате, че даже са ни забранили да снимаме в собствената си страна, в нашата столица.  Посолството наистина е дипломатическа територия, но не и отвън където е табелата.  

Ето как "служеха", американските пилоти в България. И на кого? На българския народ ли?

Общо в цялата българска територия и контролираните наши земи убити, безследно изчезнали и починали вследствие на бомбардировките са 4 208 души, тежко са ранени 4 744, или при съвсем непълна отчетност общо жертвите убити и ранени са не по-малко от 8 952 българи, към половината от тях – в София където, в най-лютия студ, от нападателите са разрушени 12 657, предимно жилищни, сгради.

"Как Рузвелт продаде България на Сталин?"

А знаете ли, че замалко щяхме да се сдобием и с паметник на Сюлейман паша на връх Шипка?